— Ела, малката ми — каза й той. — Нека те върнем в спалнята ти, преди някой да разбере, че те няма.
Като трепереше, Елла се върна заедно с него в замъка. В подножието на стъпалата съблече наметалото и му го подаде.
— Благодаря ти — каза тя. — Мислех, че мъжете са чудовища. Но вече познавам виконта… Нали няма да изтърсиш пред някого, че той не ни е татко?
— Никога няма да… изтърся.
— Знам, че няма. Познавам виконта и Кейлъм, а вече те има и теб. Има и добри мъже, нали?
— Да, има и добри мъже.
— Мама все казваше, че нямало, освен брат й. Той беше добър, но се грижеше само за мама. Те винаги са живели заедно. Когато пътувах заедно с тях, ме научиха да им помагам.
— Да им помагаш в какво? — не можа да сдържи любопитството си Сейбър.
— Да забъркваме илачи, с които да лекуваме хорските болежки.
Когато успее да си осигури Клаудсмур и изпрати сестра си и баба си да живеят в къщата там, най-сетне ще бъде свободен да се занимава с онези дейности, които най-много го удовлетворяваха, в удобството на собствените си стаи.
Етиен леко залиташе, докато се приближаваше към апартамента си. По едно време спря, облегнат на стената, за да изчака главата му да се проясни.
По дяволите! Вече започваше да му дотяга все да се промъква насам-натам, за да посещава Анри и Анабел на места, където няма да бъдат открити.
Той се извъртя, за да облегне гърба си на стената. Чувстваше се немощен, изцеден. Ухилен, залитащ, Етиен влезе в малката гостна стая пред спалнята си. Наистина беше изцеден. Анабел и Анри бяха изцедили от него и последната капка сокове, които бе изливал за тях часове наред.
И те се бяха наслаждавали да ги приемат.
А той с наслада им ги беше давал.
А утре сутринта тримата отново щяха да си поиграят и щяха да измислят нови забавления. На панаира един баща му беше предложил младата си щерка. Да, непременно щеше сериозно да обмисли предложението, и то скоро — още утре.
Проклети да са онези, които все се месеха в удоволствията му. Би трябвало сега да е в леглото с верните си приятели, а не да се лута тук и да чака да го обслужи онзи проклет слуга, който не се виждаше никъде наоколо.
Етиен напрегнато присви очи.
Не. Никъде не се виждаше.
— Белчър!
Ни следа от мързеливия нехранимайко.
— Белчър!
— Белчър не е тук, Етиен.
Един висок тъмнокос мъж се надигна от широкото кресло близо до камината. Креслото бе обърнато с облегалката към Етиен, което обясняваше защо досега не беше забелязал, че има гост. Може би щяха да му предложат още някоя мъничка девственица.
— Охо — рече той. — Малко късничко за посетители, а? Пък да не би да е малко раничко? — И той се изкикоти на собствената си шегичка.
— За това посещение моментът никога няма да е подходящ — рече мъжът. Гласът му бе рязък и дрезгав и Етиен реши, че никак не му допада. Ни най-малко. Това въобще не беше възпитан човек.
— Най-добре ще е да седнеш — каза мъжът. — Скоро ще откриеш, че краката трудничко ще те държат. Не, че те държат и сега, като гледам в какво състояние си.
— Я внимавай как говориш! — Етиен внимателно запристъпва по пищните килими и се отпусна в кожения стол зад своето писалище. Мястото на господаря. Маса между благородника и крепостния селянин. Безочлив, вулгарен роб. — Кажи по каква работа си дошъл и се махай. Къде е Белчър?
— На Белчър беше съобщено, че няма да имаш нужда от него тази нощ — каза мъжът. — А и ти не би желал той да присъства на малкия ни разговор.
— Не желая да разговарям с теб!
Мъжът беше изключително висок. Черната му коса бе права, прекалено дълга и сплескана, а под лишените от вежди, изпъкнали кости на челото му се криеха проницателни сребристи очи.
— Време е да платиш сметките си, ваша светлост — рече той, като подпря едрите си кокалести ръце върху писалището.
Някакъв проблясък на трезв разум заплашваше да разкъса топлата пелена в съзнанието на Етиен.
— Сметки ли? — Той се попривдигна. — Не знам за какво говориш. Кой те изпраща?
— Някой, който знаеше, че ще си готов да платиш пребогато за информацията, която мога да ти дам. Както и за мълчанието ми.
Етиен сграбчи ръба на масата. Пот изби по челото му. Трябваше да остане спокоен. Това можеше да се окаже някоя съвсем незначителна глупост. Безразличието трябваше да надвие този негодник.
— Вън оттук! — заповяда той толкова властно, колкото му позволяваше удебеленият език.
— Вън оттук ли? — Тънките устни на мъжа се разтвориха в ухилена гримаса, която дълбоко набразди хлътналите му бузи. — Надали би искал да го сторя. Може пък да кажа на някой друг това, което знам за теб. Има един човек, дето би платил страшно много за информацията, а тогава на теб няма да ти е останало нищичко, за да платиш, за каквото и да е.