— Инес — каза мъжът. — Трябва да се отървеш от него. Както и от приятеля му, ако и той знае.
— Да знае какво? — попита Етиен. — Чонси? Инес човек на Чонси ли е?
За миг в малките светли очи на мъжа се появи недоумение.
— Чонси ли? Забрави Чонси, глупак такъв! С него няма никакъв проблем. Инес ти е проблемът.
— Защо души наоколо и се навърта около годеницата ми? Той никога няма да успее…
— Млъкни! И ме чуй добре. Трябва да се справиш с Инес, преди той да се е справил с теб.
— Ще му кажа да си върви, и това ще сложи точка на въпроса. Устата, лишена от устни, за миг се присви.
— Ще го убиеш, и това ще сложи точка на въпроса. Ще убиеш законния херцог Франчът.
— Законния… — езикът на Етиен отказа да изрече останалите думи.
— Той е мъжът, който би трябвало да седи там, където си се настанил ти, копеле. Действай внимателно. Остави си достатъчно време, за да се увериш, че няма друг свидетел срещу нас. После действай.
Етиен успя само да кимне.
— Сега ще те оставя. Но винаги ще съм наблизо.
— А името ти? — задави се Етиен и задърпа и без това вече разпасаната си риза. — Кажи ми името си и къде мога да те открия!
— Аз ще те открия. А името ми няма никакво значение. Мисли за мен просто като за баща си.
23
Есента. Пипа почувства нетърпеливото й жилване в острия хлад на утрото. Това беше само плод на въображението й. Август все още бе в разгара си.
Откъм поляните се надигаше мъгла като плаващ муселин. Пипа бе тръгнала да търси Кейлъм. Усещаше есента. А с есента щеше да дойде и сватбата й.
Ето го, вървеше бавно с наведена глава нагоре по стъпалата между терасираните градини на замъка.
Пипа се сгуши по-плътно в наметалото. Тук всеки би могъл да ги види.
Но краката й се движеха така, сякаш тя нямаше власт над тях. Надолу, надолу, надолу.
Кейлъм вдигна лице, видя я и спря да се изкачва.
А тя беше достатъчно близо, за да забележи отчаянието му.
Тя каза, че то ще те убие. Собствените й думи от предишната нощ прокънтяха в съзнанието й.
— Добро утро, Кейлъм — рече тя, като слезе и последните стъпала, които я доведоха до него. — Бих искала да те прегърна много силно, скъпи приятелю.
— Ще сториш добре, ако не рискуваш да се отдаваш на подобни чувства тук, където може да бъдат чути, милейди.
Гняв припламна в душата й.
— Виждаме се, но не се чуваме ясно оттам. Бих искала никога да не напускам прегръдките ти. Без теб аз не съм дори и половината от себе си.
— Господи, Пипа! — Той извърна лице от нея. — Не знаеш какво говориш. Върни се!
— Да се върна ли! — Очите й засмъдяха, но сълзите, които заплашваха да се излеят, бяха родени не само от болка, а и от гняв. — Какво говориш? Да се върна?
Сълзите преляха и тя протегна ръце към него. Кейлъм отстъпи назад.
— Недей. Може да ни видят, казвам ти.
— Нека ни видят! Нека всички ни видят, Кейлъм. Ти ме търсеше. Каквато и да е била причината, ти ме последва тук и ти ме преследваше. А сега се опитваш да ме държиш далеч от себе си.
— Да! — извика той, като отпусна глава назад. Мушна ръце в джобовете си и се загледа към небето. — Държа те далеч от себе си, защото се страхувам, че може да те унищожа.
— Не разбирам…
— Не е нужно да разбираш повече, отколкото вече знаеш. — Той я погледна и страстта в очите му разкъса душата й. — Искам всичко. Но не, ти не ме разбираш, аз искам всичко! А когато взема всичко, може да погълна и тялото ти, и душата ти. Стой далеч от мен, преди да съм те унищожил.
Етиен стоеше до прозорците в миниатюрния салон под кулата с камбанарията. Оттук отлично виждаше терасираните градини.
— Какво правят сега? — попита Анабел.
— Нещо се помайват — каза й той, като внимаваше да остава скрит зад драпериите.
Анабел, облечена в шумолящ прасковен сатен, крачеше по зелените копринени килими пред огъня в изящната малка камина, облицована с италиански плочки.
Етиен погледна жената, от която вероятно нямаше да може да избяга — никога — и почувства гняв срещу окаяното си положение.
Вече й беше казал за нощната пародия. Изглежда, нямаше друг избор. Нуждаеше се от съучастник, от някой, който да го съветва и да му помага, а нямаше никой друг. Тя беше обещала, че онова, което й бе доверил, ще си остане само между тях, че дори и Анри няма никога да чуе ужасната истина.
— А сега? — попита тя, като вплете пръстите на двете си ръце. — Какво правят сега?
— Разделят се, струва ми се — отвърна той. — Какво да правим?
— Ще се погрижим да не успеят в заговора си срещу нас — каза Анабел. — И двамата са замесени. Винаги съм го подозирала. Не ми харесва какво е казал твоят… онзи мъж. Чонси стои зад всичко. Той е открил, че има някакви съмнения относно самоличността ти, и е изровил този Инес. Инес е убедил Миранда, че той е херцогът, и тя му е казала всичко.