— Те са сигурни. Ако си права, това означава, че Чонси също е сигурен и ще ме разобличи. Той… онзи мъж каза, че трябва да се отърва от Инес, преди той да ме изобличи пред света.
— Ако Кейлъм Инес имаше достатъчно доказателства, за да предяви правата си към титлата, вече щеше да го е сторил. Но той не разполага с такива.
— Ами ако ги получи?
— Разделят ли се?
— Да. Тя се връща в замъка. Той пак тръгва надолу.
— Добре. Лейди Филипа те използва. А сега ние ще я използваме. Всичко трябва да стане според плана ми. И двамата ще умрат заедно.
Сега на Етиен тази идея му се стори по-привлекателна. Той вече си бе съставил свой собствен план, да се ожени бързо за Филипа, при това тайно, за да е сигурен, че няма да има никакви пречки да получи Клаудсмур. Но може би в края на краищата планът на Анабел беше за предпочитане.
— Разбра ли? — попита тя.
Той бавно кимна.
— Отговори ми — извика Анабел.
Как само мразеше нейния обикновен, писклив глас — наследство от недодяланата й майка.
— Да — съгласи се Етиен. — Трябва да бъдем предпазливи.
— Трябва да направим това, което трябва да бъде сторено! — и с тези думи тя разби кристалната чаша, която държеше, в камината. — Слушай ме добре! И прави, каквото ти се казва!
Пипа, която усещаше такава болка в гърлото си, че си мислеше, че вече никога няма да може да преглътне, влезе в замъка през една малко използвана врата в западното крило. Почти никой не идваше насам, и тя се бе научила как да отива до апартамента си и да излиза оттам в сравнително усамотение.
Той й беше казал да го напусне — да го остави завинаги.
Кейлъм не искаше да се разделят, тя бе уверена в това. Но той се страхуваше от нещо и искаше да я държи настрана. Тя се усмихна горчиво. Той бе мъж. Никога не би му и хрумвало, че тя може да му помогне.
— Пипа. — Тя чу името си и в същия момент видя херцога. — Търсех те навсякъде. Моля те, трябва да поговорим.
— Добро утро, Франчът. Надявам се, че сте се забавлявал на панаира снощи.
Някакво странно изражение — тъга? — се появи на лицето му.
— Бях много небрежен в отношението си към теб. Сега го разбирам и се надявам, че ще ми позволиш да се поправя, преди да станем съпруг и съпруга.
Пипа усети как очите й се разширяват от учудване.
— Виждам, че не приемаш заявлението ми сериозно — продължи той. — А и не мога да те виня. Но сега се хвърлям на милостта ти — а моята скъпа сестра ми каза колко милостива си ти. Хайде, нека бъдем приятели, най-скъпа моя.
Стомахът на Пипа някак неприятно се преобърна.
— Приятелството винаги е за предпочитане пред враждата — каза тя, като се опита да се измъкне. — Утринта е много приятна, ваша светлост. Сигурна съм, че би ви допаднала една разходка.
— Не искам да се разхождам — изсъска той, преди усмивката отново да се разлее по лицето му. — Прости ми. Това признание никак не ми е лесно. Аз съм горд човек и тази слабост не ми прави добра услуга. Би ли дошла, за да седнеш до мен тук, на диванчето до прозореца? Можем да гледаме навън, докато ти кажа какво ме безпокои.
Не й оставаше друго, освен да стори, както Франчът й предлагаше. Прозорецът, който той бе посочил, образуваше нещо като полукръг. Върху разположения в нишата диван имаше изтъркани възглавнички.
Когато тя се настани, и Франчът седна — с лице към нея и по-близо, отколкото й бе приятно. В ярката светлина на утрото Пипа видя мрежата от червени венички, набраздила бялото на очите му, а и просто нямаше как да не подуши зловонния му дъх на снощен алкохол.
Той се покашля и се усмихна приятно.
— Не може да се каже, че имахме добро начало. Може би не помогна много и фактът, че толкова много неща са били уредени още при раждането ти. Един мъж изпитва нужда да завоюва, а ти вече беше моя. Няма тръпка, нали разбираш?
Тя бавно вдиша през носа си.
— Загубата е изцяло за моя сметка, разбира се. Би трябвало по-рано да забележа какво съкровище си ти. Бих искал да се поправя, Пипа. Бихме ли могли да започнем, като те помоля да ме наричаш Етиен?
Нещо тук не беше наред. Тя не беше чак такава глупачка, та да повярва на подобна коренна промяна в отношението му.
— Бих искал да се извиня за онази малка… Ами, онзи път, когато като че ли попрекалих. Не бях в добра форма. Съжалявам. Нека забравим, а?
— Можем поне да опитаме — каза тя, като копнееше да се отърве от него.
— Добре, добре! — Той направо се ухили и протегна ръка, за да потупа ръцете в скута й. — А сега по въпроса, който не е толкова приятен. Чух нещо много обезпокоително за нашия приятел Инес.