— Бързо — рече Кейлъм. — Ще е най-добре да се върнем поотделно, и то когато вече е почти тъмно. Ще настаня Струан и ще те последвам след няколко минути.
Тя уплашено го погледна.
— Но ти не знаеш пътя!
Той се усмихна и отвори вратата на хижата.
— Кажи й, че имам нос на хрътка, когато става въпрос за намиране на пътя, Струан.
— Не лъже — потвърди Струан, като ги последва в единственото помещение в постройката.
Комин, облепен с обли речни камъчета, се издигаше до покрива. При предишното си идване Пипа бе помела пръстения под и бе постлала пъстра черга. Масата и две дървени пейки бяха останали от дните, когато хижата е била използвана за подслон от ловците. Кейлъм се огледа.
— Значи това е скривалището ти, Пипа. Много ми харесва.
— Не е нищо особено — рече тя. — И няма да осигури на Струан много удобства. — От един сандък под единствения прозорец тя извади пъстър юрган, вълнено одеяло и възглавница.
Струан се ухили.
— Това са всичките удобства, които ми трябват, милейди. Нищо чудно, че го намирате за толкова приятно място.
Щом излязоха навън, Кейлъм я повдигна на коня й, поколеба се, после наведе лицето й към себе си, за да я целуне.
— Бъди много внимателна, сладката ми! Отнасяш със себе си сърцето ми.
След припряното сбогуване Пипа се отправи по пътеката, която познаваше така добре, с глава, изпълнена от тих шепот и сладки копнежи.
Едва стигна до първия разклон и се сети, че е забравила нещо. Храната, която бе отмъкнала от килера, докато никой не я гледаше, все още висеше в една торба, закачена на седлото й.
Пипа бързо се обърна и подкара коня си в тръс по пътя назад, скочи на земята още преди да е стигнала хижата и изтича бързо по мекия килим от паднали иглички, които приглушаваха стъпките й.
Как се бавеха мъжете! Още дори не се бяха захванали да накладат огъня.
Понесла торбата, тя се приближи към вратата, която Кейлъм не беше затворил след себе си.
— Как можеш да си сигурен, че е бил същият змиеукротител? — съвсем отчетливо чу тя въпроса на Струан. — Трябва да са изминали толкова много години! Сигурно вече е съвсем друг човек.
— Казва се Гуидо. Той е. А и си спомних още нещо. Спомних си как изгорих ръката си, когато бях малък.
Пипа безшумно остави торбата и понечи да се отдалечи, без да им даде да разберат, че се е връщала.
— Мислиш си, че си спомняш.
Кейлъм разказа на Струан за посещението си при Сибил.
— Тя знаеше за Рейчъл. Каза ми, че Рейчъл вече е мъртва и, че ако продължа да търся миналото си, резултатът може да е смъртоносен.
Пипа затвори очи.
— Тогава послушай съвета й — рече Струан. — Пак ти казвам, нека още сега заминем от това място. Нямаш никакво основание да вярваш, че някога ще получиш онова, което искаш.
— Умолявам те да сториш това, за което те моля, Струан. Чаках да се върнеш, защото, ако възникнат проблеми, може да се нуждая от помощта ти. Точно затова реших да те помоля да останеш тук тайно. Бих могъл да ти изпратя съобщение и ти да сториш нещо, което е необходимо, без никой да очаква пристигането ти.
— Ами Пипа?
— Пипа е моя.
— А, да. Разбира се. За миг го бях забравил.
— Приеми това, което е писано — напрегнато каза Кейлъм. — Ще се върна на панаира, и отново ще разпитам гадателката. Вярвам, че тя почти ми каза онова, което исках да зная. Панаирът ще се премести след няколко дни, така че не ми остава много време.
— Много съм разтревожен — каза Струан. — Дори и ако тя ти каже онова, което искаш да чуеш, как ще я накараш да свидетелства в твоя полза?
— Тя ще ми каже — рече Кейлъм. — А сега трябва да вървя, в случай че Пипа има проблеми в замъка.
— Да, трябва да пазиш притежанията си, нали?
Последва мълчание, а Пипа откри, че просто не може да помръдне.
— Ще се опитам да забравя тона ти, приятелю — каза Кейлъм. — Надявам се, че когато изпратя да те повикат, то ще е, защото съм доказал правото си да поискам титлата херцог Франчът и всичко, което върви заедно с нея.
Пипа се втурна в жълтата всекидневна на Жюстен, където тя, облечена в нощница и седнала пред камината, бродираше на гергеф.
— Прости ми, че нахлувам толкова грубо при теб.
Жюстен остави гергефа и се изправи, за да закуцука бързо към Пипа.
— Затвори вратата и ела веднага тук. Какво ти се е случило? Божичко, да не е Елла? Макс? — Тя стисна устни и се намръщи, преди да попита: — Да не би… да не би брат ми да ти е сторил нещо…?
— Децата са добре — каза Пипа. — А Франчът… не съм го виждала наскоро.
— Какво има тогава?