Изглежда, Франчът — най-сетне — загуби дар слово, а и спря да съблича ризата си.
— Не сте ли съгласен… Етиен… че има нещо много красиво в мисълта, да се заемем с въпроса за семената и плодовете в деня на нашата сватба?
— Аз… ами, аз… да, разбира се. Много красиво.
— О, добре. — Тя едва не рухна върху килима от облекчение. — Не мога да ви опиша колко се радвам, че проведохме този разговор. Чувствам, че сега ви познавам много по-добре, а и вие познавате много по-добре мен самата.
— Ами… да.
Тя вдигна фрака и му го подаде.
— Надявам се баба ви скоро да се почувства по-добре, за да продължи да ме инструктира за задълженията ми, щом стана ваша съпруга. А баща ми сигурно вече пътува насам от континента. Наистина, всичко е толкова вълнуващо!
— Толкова вълнуващо — повтори като ехо Франчът. — Много се надявах, че бихте обмислили дали пък да не изоставим цялото това глупаво чакане… както го обсъждахме онзи ден?
— Поканите вече са разпратени — каза Пипа и успя да си даде вид, че се разкъсва от съжаление. — Няма да е честно. Не и спрямо скъпата вдовица или пък спрямо баща ми. А и спрямо вас, Етиен. Това събитие ще отбележи нов триумф в живота ви, времето, когато ще се заемете с продължаването на рода си. И несъмнено ще желаете цялото висше общество да отбележи този тържествен ден заедно с вас.
— Предполагам, че имате право.
Тя го подкара към вратата, като припкаше до него, надничаше към лицето му и се усмихваше.
— Защо ли се бавихме толкова дълго, преди да стигнем до това приятно споразумение, Етиен?
Чувстваше се така, сякаш лицето й скоро ще се разцепи и стомахът й ще се прости с малкото, което бе яла през деня. Съмняваше се само в каква последователност ще се случат двете неща.
В един ужасяващ миг, когато Франчът застана на отворената врата, тя се уплаши, че може да се опита да я целуне. Но вместо това той се намръщи, сякаш се опитваше да осъзнае какво точно се е случило току-що, после си тръгна, като клатеше глава.
Кейлъм наблюдаваше как Франчът излиза от покоите на Пипа. Фракът на мъжа бе преметнат през ръката му и ризата му беше разкопчана. Изглеждаше като зашеметен.
Сигурно не е…
Той не би посмял да насили Пипа на същия етаж, където спеше сестра му и където всеки вик щеше да бъде чут. А дали наистина не би посмял?
Франчът бавно слезе по извитото стълбище и ботушите му закънтяха по каменните подове.
Кейлъм понечи да се измъкне от укритието си в нишата, водеща към апартамента на лейди Жюстен, но видя Нели и се спря. Нели Бъмстед, която непрекъснато хвърляше уплашени погледи в посоката, накъдето се бе отправил Франчът, изтича нагоре по стълбите и влезе в апартамента на Пипа.
Измина повече от час, преди Нели да излезе оттам бавно и на пръсти. Кейлъм, чийто врат вече се бе схванал от непрекъснатото надничане, изчака, докато се възцари пълна тишина, после се отправи към вратата на Пипа.
Влезе в тъмния салон, без да почука. Срещу камината имаше врата, за която беше сигурен, че води към спалнята, и тя бе открехната. Оттам проникваше слаба светлина. Лунната светлина от прозорците, пред които завесите не са били спуснати.
— Пипа? — прошепна той. Никак ме му се искаше да я изплаши.
Тя не отговори.
Като се върна назад, той завъртя ключа в ключалката и това действие стегна и последното мускулче в тялото му. Вече не му оставаше и капка съмнение какво е решил да стори тази нощ.
С тихи предпазливи стъпки Кейлъм прекоси стаята и отвори вратата към спалнята малко по-широко.
— Пипа?
Лунната светлина нахлуваше през прозореца и посребряваше леглото и силуета на жената, сгушена на една страна в него. Едва-едва се чуваше звукът от равномерното й дишане. Тя спеше. Кейлъм се приближи, затаил дъх, защото не искаше да я сепне и събуди… и не искаше да се лиши от удоволствието да я погледа как спи.
Черните коси на Пипа се стелеха върху белите възглавници и по едното й облечено в бяло рамо. В стаята бе топло и тя бе отметнала завивките. Широката й бяла риза от тънък лен се бе надиплила около тялото й, а фината материя прилепваше към формите й така, че успяваше да разкрие повече, отколкото ако Пипа бе напълно гола.
Кейлъм остана загледан в тази жена, която не той бе избирал, но би избрал, ако зависеше от него.
Какво ли се бе случило между нея и Франчът по-рано вечерта?
Той стисна устни. Ако е била насилена, едва ли сега щеше да спи толкова спокойно.
Ако не я докосне, щеше да умре — или най-малкото щеше да се взриви от напиращото желание.
Той обърна глава, за да види лицето й — скрито в сенките, но със светли петна по фините кости на скулите й, по затворените клепки и по сладостната извивка на устните. Миглите й изглеждаха невероятно тъмни върху бузите. Уязвимостта й го накара да закопнее да я грабне в прегръдките си и да я отнесе далеч, където тя завинаги ще бъде в безопасност.