Събрал цялото самообладание, на което бе способен, Кейлъм отдръпна ръката си и се заслуша в стенанията й в мрака.
Тя чакаше, но въпреки това той знаеше, че Пипа не бе съвсем сигурна както точно очаква.
Би могъл сега да я обладае, би било толкова лесно! Но той откри, че иска да изчака и да я вземе в първата им брачна нощ. Тази нощ той щеше да стори онова, което трябва, за да намери покой — да я отведе на място, което тя никога няма да забрави.
Той бързо се отдръпна достатъчно, та да я обърне изцяло по гръб. Избута нагоре коленете й и коленичи между тях, после зарови лице в нейната сладост.
Започна да я люби с ловкия си език и се почувства сякаш притеглен навътре към тъмното кипящо пространство, където тя се бе изгубила. Мъжествеността му пулсираше, и той се сдържаше единствено със сила на волята, за каквато никога не би се осмелил да предположи, че притежава.
— Кейлъм — стенеше тя. — Не! О, Кейлъм!
Езикът му отново се стрелна и той пое малката, набъбнала пъпчица плът между зъбите си.
И почувства как Пипа сякаш се разби на хиляди парченца.
Удовлетворението й бе дълго и разтърсващо и невероятно радостно за Кейлъм. Когато най-сетне притегли влажното й тяло в прегръдките си, се чувстваше, както никога преди. Нейната наслада го бе направила повече мъж, отколкото ако сега самият той лежеше задоволен до нея.
Изминаха минути, много минути, преди тя да повдигне лице и да потърси неговото.
— Дошъл си заради това?
— Дойдох, защото е време — каза й той.
— Време ли?
— Ще те отведа оттук. Още сега. Преди разсъмване.
С опакото на ръката си тя отметна буйните си коси.
— Да ме отведеш? Не можем да заминем! Къде ще идем?
— Да се венчаем.
Тя застина.
— Значи затова си дошъл. За да ме накараш да тръгна с теб.
— Толкова ли е лошо? Та то ни е писано.
— Искаш да кажеш, да се омъжа за теб?
Кейлъм се намръщи.
— Разбира се. — Това не беше реакцията, която бе очаквал. — Франчът беше тук по-рано. Не се е опитвал да те докосне, нали?
Тя помълча известно време, преди да каже:
— Не, не ме докосна.
Честността й той приемаше без капчица съмнение.
— Скъпа, нека ти помогна да посъбереш някои неща. После трябва да се измъкнем много предпазливо.
— Защо сега?
— Защото така трябва. Писано е ти да бъдеш с мен и не бива повече да отлагаме.
— Защото вярваш, че ти си херцог Франчът?
Стори му се, че не я е чул добре.
— Ти каза… — Но наистина бе чул точно тези думи. — Откъде знаеш?
— Каза го на Струан в хижата. След като си мислеше, че съм заминала. Забравих да ви оставя храната и се върнах.
— Защо не влезе?
— Нямаше да ви хареса. Вие нямахте намерение да ми кажете. Дори и сега, когато преживяхме заедно нещо толкова невероятно, ти пак нямаше да ми кажеш.
Кейлъм навлажни устните си.
— Нали нямаше да ми кажеш?
— Не и преди да е дошъл моментът за това. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
— Нима? Трябва да се хвърля в обятията ти слепешком и да вярвам, че ти ме искаш само защото изпитваш някакви искрени чувства към мен? Кога смяташе да ме уведомиш, че аз по право ти принадлежа?
Той сякаш окаменя.
— Ти нямаше нищо против онова, което току-що се случи между нас.
— Аз… Аз обожавах това, което се случваше между нас. Не можа ли да ми кажеш в какво вярваш и защо? И после да ме помолиш да дойда с теб? Защо не ми каза всичко в нощта на панаира?
— Има знания, които са опасни.
— Опасни, защото бих могла да кажа на съперника ти, това ли искаш да кажеш? Опасни, защото ако знаех истинската причина за пламенността ти, нямаше да бъда такава глупачка?
Гневът се надигна у Кейлъм.
— Не те смятам за глупачка!
— Опасни, защото бих могла да се превърна в спънка по пътя ти към титлата и земите на Франчът, така ли? И в пречка за съюза ти с рода Чонси?
— Млъкни, по дяволите! Решаваш да се противиш чак когато на теб ти е угодно.
— Ти дойде при мен, докато спях. Не съм те молила да идваш.
— Искам да ми станеш съпруга! Искам да тръгнеш заедно с мен още сега!
— Искаш ме, защото вярваш, че ти принадлежа по право. Франчът пък ме иска за своя жена, защото иска зестрата ми. Тази нощ и той дойде да моли за незабавна венчавка.
— Негодник — изръмжа Кейлъм под носа си.
— Чудя се, нима той е по-голям негодник от теб? Франчът… Сигурно не трябва да го наричам Франчът. А може би трябва да наричам Франчът и двама ви. Така ще е най-честно. — Тя скочи от леглото и наметна една роба около раменете си. — Моля те, остави ме, Кейлъм. Моля те!