— Само ако дойдеш с мен.
— О, не мога повече да понасям това! — Тя се извърна от него и отиде до прозорците.
Само за миг той вече бе зад гърба й и разтриваше студените й ръце под робата.
— Ти ме искаш. Той ме иска. Как да разбера дали твоите мотиви са по-различни от неговите? Аз съм една пионка. Искат ме двама мъже, но само заради онова, което мога да им донеса.
Думите й се стовариха върху Кейлъм като удар. Той отпусна ръце.
— Нима си вярваш?
— Да. — Той ясно чу как зъбите й се стиснаха.
— Много добре. Ако вярваш на тази твоя измислица, тогава задачата ти е съвсем лесна. Или ще решиш да не избираш никого от нас, или пък ще избереш, когото предпочиташ.
— Измъчваш ме!
— Ти ме измъчваш, Пипа. Надявам се, няма да повториш онова, което си чула в хижата.
— Аз… Как можеш дори и да допуснеш подобно нещо?!
— Вече направих много грешки по отношение на теб, милейди. Лека нощ.
Той излезе, докато все още беше в състояние да се контролира. Желанието да я грабне в ръцете си и да я отнесе заедно със себе си вече пречупваше волята му.
В тъмния проход с мъждукащите свещи по стените той остана неподвижен, притиснал гръб към стената, и се опита да си поеме дъх.
Едва доловим шум го накара да наостри слух, и той се огледа наоколо.
Някаква бледа форма му се привидя в един далечен ъгъл, после изчезна.
Като стъпваше много предпазливо, той се приближи до мястото и погледна зад ъгъла. Нищо.
Той беше мъж, обсаден от всички страни, и въображението му — както и разумът му въобще, — вече явно се огъваха.
Кейлъм веднага напусна къщата, отиде в конюшнята и изведе дорестия кон. Останалата част от нощта щеше да прекара в яздене из хълмовете, вероятно в компанията на единствения си приятел, който може и да се съмняваше в здравия му разум, но поне никога не би се усъмнил в честта му.
Пипа остана на мястото си до прозореца. Как би могла да понесе това? Да го обича, а въпреки това да знае, че дори той да изпитва нещо към нея, то чувствата му са на второ място след желанието да я притежава, защото тя му се полагала по право.
Тя просто не можеше да понася повече това.
Бързо, за да няма време да размисли, тя намери хартия и мастило и написа бележка на Жюстен, в която й съобщаваше, че е решила да замине. Молеше никой да не я търси, защото се нуждае да остане сама за известно време. Когато се почувства готова, ще извести на Жюстен къде се намира.
Щом написа бележката и я постави под едно венецианско преспапие, Пипа изтича да се облече с най-практичния си костюм за езда. Щеше да се отправи към Клаудсмур, но нямаше да остане в имението, защото именно там щяха да я потърсят най-напред. Имаше няколко празни къщи, които се даваха под наем, и тя можеше да се укрие там за ден или два, докато размисли.
Когато всичко бе готово и нещата й бяха завързани в един голям шал, тя отново угаси свещите и отиде да застане там, където бе стояла заедно с Кейлъм, преди той да я напусне. До прозореца.
Защо трябваше любовта да боли толкова?
Откъм салона долетя звукът на внимателно отваряща се врата.
Пипа затвори очи. Явно бе сгрешила, но я заля дълбока радост. Кейлъм се връщаше, за да я накара да разбере онова, което не бе успял да й обясни.
Пипа остана напълно неподвижна и зачака.
Стъпките му се приближиха, после тя разбра, че той се намира близо зад нея, и понечи да се обърне.
Обгърнаха я силни ръце.
Силни ръце я стегнаха в желязната си хватка, докато някой друг, някой по-дребен, притисна твърдия ръб на чаша към устните й.
— Не! — Пипа се задави и се закашля, а горчивото вино потече надолу по гърлото й.
Тя се мяташе, но корави ръце стиснаха главата й и все повече вино се изливаше насила в гърлото й.
Почти изведнъж й прилоша и прималя, сякаш около нея се разтвори огромно черно цвете.
— Пий! — чу тя някакъв глас. — Пий!
Цветето ставаше все по-голямо, и Пипа потъна в тъмния му център.
26
— Хайде, хайде. И двамата знаем, че вече си будна, нали, патенце?
Пипа чу грубия мъжки глас и с мъка се опита да отвори клепките си. Усещаше ги натежали и влажни, сякаш бе плакала часове наред и бе заспала, все още плачейки.
— Хей! Вече ме чуваш. Я обърни глава насам, че да те видя!
Лежеше по лице върху грапави дъски. Когато успя да отвори мъничко очите си, видя груба каменна стена, осветена от трепкащата светлина на свещ. Отнякъде долитаха силни крясъци. Нещо — като че ли крак — се заби в гърба й.
— Не искаш ли да знаеш колко време вече си тук, патенце? Не искаш ли да знаеш кой плати, та да те докараме тук?
Главата й сигурно щеше да се пръсне, ако я повдигнеше.