— Детето ще се нуждае от…
— На него нищо няма да му трябва — гласът й прозвуча някак безжизнено.
Той грабна ръката й и я издърпа към себе си.
— Бебетата порастват. Скоро ще му трябват дрехи, а ще трябва и да яде. Колкото повече расте, толкова повече ще яде.
— Няма — заяви тя, а черните й очи изгаряха неговите.
Сякаш ледена ръка стегна стомаха на мъжа.
— Момчетата имат огромен апетит.
— Да, но това нас няма да ни засяга. Платиха ми добре, приятелю. Много добре.
У него припламна слаба надежда.
— Сигурно затова вързопът, който ти даде жената, беше толкова голям. Защото в него е имало много злато. Трябва да е бил доста тежичък. Хайде, бързо ме заведи на мястото, където си скрила златото. Трябва да се махаме оттук.
— Във вързопа нямаше злато. Имаше дете. Едно невръстно момченце.
Той разтри с ръка очите си и се опита да се съсредоточи.
— Значи си занесла детето в крепостта? А после отново си го изнесла?
Приведена, Рейчъл продължи напред.
— Занесох едно дете вътре. После изнесох едно дете навън.
Смисълът на думите й му се проясни и сърцето му сякаш се преобърна в гърдите.
— Ти си полудяла! Наистина си луда, ако смяташ, че никой няма да усети размяната.
— Никой няма да разбере. — Тя рязко се изсмя. — Те са от онези хора, дето плащат на разни слуги да се грижат за децата им. А слугите, даже и да забележат, че нещо не е наред, няма да си признаят, че са оставили бебето, за което е трябвало да се грижат, да бъде разменено.
Гуидо с мъка си пое дъх и рече:
— И сега трябва да дадеш това дете на някой друг? Някой друг, който да се грижи за прехраната на едно растящо момче?
— Не. И да. Задачата скоро ще бъде изпълнена. Платиха ми много, за да направя така, че детето да изчезне. — Тя разпери дългите пръсти на ръката си върху шаващото бебе. — Жената каза да се погрижа тялото никога да не бъде намерено.
1
Лондон, 1823 година
— Негова светлост херцог Франчът — обяви лакеят с носов глас откъм входа на претъпканата бална зала.
— Тук е — рече Кейлъм Инес толкова тихо, че единствено мъжът до него чу думите му. След това си пое дъх и му се стори, че това е най-трудното вдишване в живота му. — Негова светлост херцогът. Мъжът, който живее моя живот.
— Ех — замислено промълви Струан, виконт Хънсингор. Той тежко отпусна ръката си върху раменете на Кейлъм и много тихо рече: — Как мислиш, би ли желал да си върнеш този живот?
Кейлъм огледа едрия русокос мъж, който крачеше наперено през отдръпващата се встрани тълпа, изпълнила обзаведената в синьо кадифе и позлата стая в Чандъс Хаус.
— Тепърва ще разберем това — отвърна той, макар че до този момент бе почти сигурен, че му се иска просто да види от плът и кръв само веднъж човека, заел полагащото му се място, още когато и двамата са били бебета. — Прилича на магаре — добави той, и то съвсем не тихо.
Струан се изкикоти.
— Внимавай — каза той така тихо, че само Кейлъм да го чуе. — Всички знаят, че този човек е опасен. Пък и ти не можеш да си сигурен дали си прав в така нареченото си откритие.
— Сигурен съм.
— Нямаш никакви доказателства.
Кейлъм вдигна брадичка.
— Ще ги намеря. Я го виж! Запътил се е право към принца, сякаш всички са чакали само него да пристигне.
— Естерхази, изглежда, няма нищо против — отбеляза Струан, докато оглеждаше обкичения със скъпоценности австрийски посланик. — Бих казал, че това не е първата им среща. Несъмнено имат нещо общо — среща на двама велики мъже, не мислиш ли?
— Не виждам нищо смешно — рече Кейлъм, като изправи гръб. — Той е просто един надут петел, и аз го мразя.
— Иска ти се да го мразиш — поправи го Струан. — Но се съмнявам, че искаш да мразиш и прелестната лейди Филипа. Какво изобилие, а? Изобилие от коси, от очи, изобилие от устни. Изобилие от бяла плът. О, каква плът! За един мъж подобни гърди биха се оказали малко… свръх възможностите, а?
— Като за бивш свещеник си удивително вещ в оценката на женските форми.
— Бивш свещеник. Да, наистина, бивш. Нека не забравяме, че бях свещеник само за съвсем кратко и, че от известно време вече не съм — тъмните очи на Струан блестяха насмешливо. — Аз поне признах пред себе си плътските си слабости. Но кога ли и ти ще се изправиш пред своите, приятелю?
Кейлъм умишлено отмести поглед от интелигентното красиво лице на виконта и се съсредоточи върху човека, известен като херцог Франчът — както и върху русата, похотлива на вид, жена, увиснала на ръката му.
— Абсолютен галфон — рече той по адрес на херцога.
— Хайде, стига — рече Струан. — Не отбягвай това, което е по-важният въпрос в случая. Какво мислиш за неговата прекрасна годеница?