— Време е — мрачно рече той, оглеждайки заобикалящите ги дървета.
Арън пусна на земята обемиста торба от груб черен плат.
— Какво е това? — Кейлъм посочи торбата.
— Нищо — в един глас отвърнаха Арън и Струан. Кейлъм бавничко обиколи нищото.
— Нали секундантите на Франчът трябва да донесат пистолети?
— Правилно.
— И аз ще избирам първи оръжието си?
— Точно така — рече Струан.
— Значи в торбата няма пистолети?
Арън поклати глава.
— Не.
— Може би сте сметнали, че ще е добре да си направим нещо като пикник — предположи Кейлъм. — Сигурно отнякъде ще измъкнете и едно одеяло, та да поседнем, докато си похапваме.
Струан се намръщи здравата, без да има видима причина.
— Това е просто една предохранителна мярка — каза Арън. — Само в случай, че се наложи.
Кейлъм бе почти сигурен, че чу от вътрешността на торбата шумолене.
— Вътре има нещо живо!
— Разбира се, че няма — каза Арън и се разсмя. — Той съвсем си е загубил ума, братко. Напълно е откачил. Живи работи в торби. Ха! Ама че глупост!
Струан много бързо се съгласи с него.
— Ами да! Май трябва да го вържем и да го отнесем обратно на Хановър Скуеър. — Той отново погледна часовника си. — Часът за срещата вече отмина.
— Наистина — съгласи се Арън. — И никакви ги няма.
Тревогата запъпли с ледени стъпки по гърба на Кейлъм.
— За Франчът честта му е по-важна от всичко. Ако не беше така, въобще нямаше да сме тук. Той не би рискувал репутацията си, като не дойде.
— Сигурно. — Струан не звучеше особено доволен. — Но си остава фактът, че той не е…
— Някой идва — рече Кейлъм и чу гласа си така, сякаш принадлежеше на друг човек.
Арън и Струан се обърнаха в противоположни посоки.
— Къде? — попита Арън.
Кейлъм посочи дърветата от дясната страна.
— Движи се ей там. Виждате ли? Крие се зад стволовете на дърветата. Наблюдава ни.
Струан смъкна шапката си и избърса лице с опакото на ръкава си.
— Може да е разбойник. Търси си някой глупак, когото може лесно да ограби.
— И аз го видях — каза Арън, присвил зелените си очи. — Ако той е разбойник, аз пък съм англичанин.
Кейлъм почти се усмихна.
— В такъв случай, не е възможно да сме забелязали крадец, господа.
Докато говореше, фигурата се отдели от дърветата и се плъзна към тях с наведена глава и неуверени стъпки.
— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Арън. — Просяк ли?
— Облеклото му е простичко, но не бих го взел за просяк — каза Струан. — Това същество е момче, а не мъж.
— Това същество е или невменяемо, или пълен глупак, за да дойде тук, само и само да се запъти към трима непознати — Кейлъм тръгна да посрещне новодошлия. — Хей, ти! Кажи за какво си дошъл!
Дрезгав, скърцащ глас обяви:
— Съобщение от господаря, сър.
— А името на господаря ти? — попита Кейлъм.
— Херцог Франчът.
Кейлъм чу тихата ругатня на Арън.
— Подай ми го — Кейлъм протегна ръка. Момчето бе спряло на няколко метра от него. — Хайде, ела. Няма защо да се страхуваш от нас.
— Трябва да ви го кажа устно, сър — заяви скърцащият глас. — Негова светлост желае да знаете, че е размислил за тази уговорка. Най-добре е тя да бъде забравена.
— Проклет да съм! — възкликна Струан.
— Проклет страхливец — отбеляза Арън, сякаш бе разочарован.
Кейлъм бавно се приближи към момчето.
— А господарят ти обясни ли тази… промяна в намерението си?
— Вероятно е размислил, защото не беше… Не, сър. Не ми обясни.
— Разбирам. — Още няколко стъпки доведоха Кейлъм достатъчно близо, за да види тънко вратле над зелената вълнена дреха. Цилиндърът на младежа бе от първокачествена боброва кожа и жакетът му бе от фина тъмнозелена вълна. Като за толкова дребен ръст, белите му панталони от еленова кожа прилепваха твърде плътно.
— Тогава аз ще тръгвам — рече момчето.
Преди Кейлъм да успее да отговори, се чу силен тропот на копита и на поляната се появи висок мъж, възседнал петнист сив кон.
— Значи все пак идват! — ядосано рече Арън и грабна черната торба. — Нарочно са изпратили момчето, та да ни отвлече вниманието. Проклетият негодник се опитва да ни разсее и изненада.
— Наистина — съгласи се Струан.
Арън разтвори торбата и я разклати.
— Ще му покажем отвличане на вниманието! — тържествуващо извика той.
Кейлъм едва не падна назад, когато облак пърхащи черни гадинки запляскаха с кожените си криле и се издигнаха на рояк към небето.
— За Бога, какво е това? — Той вдигна ръце над главата си. — Аз ли съм откачен? Прилепи?
— Прекалено рано ги пусна — измърмори Струан на Арън. — Нали първо трябваше да застанат един срещу друг? А сега всичките ни усилия отидоха на вятъра.