Пипа определено имаше защо да се бои от него — както и от самата себе си, когато е близо до него.
— Трябва да се прибирам у дома, сър — успя да изграчи тя с престорения си глас. — Моля ви, не ме бавете! Ще си загубя работата, ако закъснея.
— Струва ми се, че достатъчно играхме на тази игра — ръката му се отпусна върху рамото й. — Не сте ли съгласна, милейди?
— Да. — Тя замръзна на мястото си. — Вероятно дори нямаше нужда да идвам. Просто исках да съм сигурна, че глупостта, насрочена за тази сутрин, няма да има повторение.
— Не очаквах да те видя пак, и то толкова скоро… Пипа.
Бузите й пламнаха и тя остана с гръб към него.
— Добре — каза той, като бавно я обърна с лице към себе си. — Няма да говорим за последната ни среща… засега. Но какво, за Бога, би могло да накара херцога да рискува скъпоценната си чест, като не дойде на уречената среща?
Тя не знаеше какво да отговори, без да излъже.
— Нямам му вяра, знаеш ли — рече Кейлъм. — Извини ме, че говоря така за годеника ти, но не му вярвам. Всичко това е само за да спечели някакво предимство, което е сметнал, че няма да има днес.
— Не, не е така — без заобикалки призна Пипа.
— Той ще поиска удовлетворение по-късно. Само това ми идва наум. Умишлено се е опитал да изпробва нервите ми. И загуби. Можеш да му го кажеш.
— Не той ме прати тук — рече тя с немощно гласче. — Той загуби честта си. И ти спечели, Кейлъм. Ако херцогът се опита да твърди противното, ще е достатъчно само да повикаш приятелите си и те ще докажат заедно със Сейбър Авенал, че ти беше тук, а херцогът не дойде.
— Изглеждаш много сигурна. — Той стоеше твърде близо до нея. — Ами писмото, което даде на Авенал?
— Сигурна съм. — За писмото не спомена нито дума.
— Обсъдила си го с него.
— В известен смисъл, да.
С показалеца си, облечен в ръкавицата, той внимателно повдигна брадичката й.
— Моля те, довери ми се! Аз не съм твой враг, Пипа. Мисля, че и двамата отлично знаем това. Обясни ми какво става тук.
Гласът му, толкова дълбок и нежен, достигна като нещо топло и гъделичкащо до стомаха й.
— Пипа?
Не бива да го поглежда в очите.
— Всичко е такава досада! Такава глупост! Аз се чувствам толкова глупаво!
— Недей.
— Никога не бих прибягнала до подобна глупост, но просто не знаех какво друго да сторя. За миг, когато ти беше с мен снощи, се надявах, че ще се съгласиш да… Да. Добре. Наистина вярвах, че ще ми се размине, без да ме разкриеш, ако говоря бързо и си тръгна веднага.
— Но Авенал провали представлението ти, това ли искаш да кажеш? Имаше късмет. Ако той не се чувстваше толкова зле, което беше очевидно, несъмнено щеше да те познае, както те познах и аз.
Най-сетне Пипа вдигна поглед към черните му очи.
— Не ми допада да се отнасят с мен като с досадно дете, Кейлъм. Ако обичаш, подбирай тона и думите си, когато разговаряш с мен. Ако въобще някога отново имаш повод да разговаряш с мен.
Ето на, каза му го, и то с пълно самообладание. Ръката му се стегна върху рамото й и й попречи да се обърне и да се отдалечи, както бе възнамерявала.
— Приятен ден, сър.
Тя погледна решителните му устни с винаги леко извитите нагоре ъгълчета и почувства, че самообладанието й е станало на пух и прах.
— Денят не е приятен — каза Кейлъм. — Този ден започна като един от най-лошите дни в живота ми. Макар че вече се забелязват някои признаци на подобрение. Би ли се постарала да ме наричаш Кейлъм, а не сър? Поне когато сме сами?
Тя долавяше силата, мощния живот в тялото му. Той я караше да иска да го докосне! Пипа събра кураж, изправи рамене и отвърна:
— Радвам се, че си толкова оптимистично настроен. — Тя умишлено не използва никакво обръщение.
— Ти си тази, която направи деня ми по-светъл, скъпа — каза той съвсем ясно. — Откривам, че когато те гледам, чувствам в себе си сили да преодолея всяко препятствие. Наистина вярвам, че бих могъл да участвам и в няколко дуела наведнъж само заради теб.
Сърцето й сякаш се преобърна и спря. Да, бе напълно сигурна — сърцето й бе спряло да тупти.
— Странна работа — продължи Кейлъм. — Не си спомням друг път да съм се чувствал точно така. Какво означава това ли?
Тя преглътна, потрепна, помести се от крак на крак в ботушите, които очевидно бяха принадлежали на Сейбър Авенал, когато е бил момче и които бяха прекалено големи за Пипа. Поне Сейбър не бе показал някакви признаци, че разпознава собствените си отдавна омалели дрехи.
— Кажи, как мислиш? — настояваше Кейлъм. — Моля те да ми помогнеш да поставя диагноза на състоянието си.
— Станал си прекалено рано — предложи тя. — Или пък въобще не си си лягал. А може и да си гладен. Закуси ли?