Миг по-късно някаква жена излезе от помещенията с еркерните прозорци. Беше дребна и тъмнокоса, изрисуваното й лице бе хубавичко и Кейлъм не можа да отгатне възрастта й.
— Oui, madame? — каза тя на госпожа Лъшботам.
— Този господин смята да се възползва от най-специалните ни услуги. Струва ми се, че иска да се качите горе. Най-горе, предполагам.
— А, не, няма нужда — рече Кейлъм, опитвайки се да хвърли един поглед назад, без да бъде забелязан. — Няма ли някоя стая тук?
Смехът на госпожа Лъшботам звучеше наистина ужасно.
— О, сър! — възкликна тя, подръпвайки дантелите над кльощавите си хълбоци. — Все пак да не забравяме, че не всеки разбира по-тънките намеци. Точно тук? О, Боже, не! Макар че мисълта изглежда примамлива. Някой може да влезе през входната врата по грешка и какво ще стане тогава?
Искаше му се вече да приключват с този противен маскарад.
— Ще му покажеш ли пътя нагоре, Вероник? — попита госпожа Лъшботам. — Последния етаж. Любимата ти стая.
— Знам пътя — рече Кейлъм.
— Но не знаете пътя, който Вероник ще избере за вас, сър. Заведи го горе, скъпа, и се погрижи да получи точно каквото желае.
С отчайващото усещане, че здравата е оплескал нещата и трескаво обмисляйки възможен изход от ситуацията, Кейлъм последва Вероник по стъпалата чак до последния етаж.
В тесния, слабо осветен, коридор, който водеше към спалните — а и към стаята на Майлоу и Миранда, — жената спря и се облегна на стената.
— Значи искаш нещо наистина специално? — рече тя, а акцентът й си бе на коренячка лондончанка. — Понякога Лъши не схваща тънките намеци така, както ги усеща Вероник. Туй, дето го искаш, е среща насаме, дето да не е насаме, нали? Искаш да ни гледат, докато си вършим работата?
— Точно така — Кейлъм се втренчи в нея. — Не, боя се, че не те разбрах. Но пък ми се струва, че и ти не ме разбра. Не, че има някакво значение.
Тя се изкикоти.
— Много си особен, да знаеш. Ама те разбирам. Искаш да се преструваме, че ни наблюдават, обаче не искаш наистина да ни гледат. Нали така?
— Ами, така. Искам да кажа…
— Добре де, и аз това искам — рече Вероник, като присви нацупено червените си устнички. — Ще останем точно ей тук. Изпъчи се и помахай на тълпата, патенце.
Той я зяпна, опитвайки се да измисли как да разкара и двама им — а и госпожа Лъшботам — от този коридор.
— О, добре тогава — каза момичето. — Да бъде, както щеш, ама аз не чета мисли, да знаеш. Аз ще им помахам.
Тя се усмихна наляво и надясно, вдигна високо ръка, като кралица, която поздравява обожаващите я тълпи, наредени покрай каляската й, после започна да развързва връзките на скромната си сива рокля.
— Виж ги само как ревнуват — каза тя и посочи празния коридор. — Пък и можем ли да ги виним, патенце?
Тя остави роклята да се свлече до глезените й. Онова, което се разкри отдолу, бе всичко друго, само не и скромно.
Кейлъм погледна крачетата, обути в пурпурен сатен, огледа копринените чорапи, закрепени над пухкавите колена със златни панделки и погледът му бързо премина през добре заоблените й бедра… и пурпурния корсет.
Вероник представляваше етюд в малко пурпур и абсолютно нищо друго.
— Хайде, давай — рече тя, като се зае да разтваря наметалото му и посегна към панталоните. — Не бива да разочароваме публиката, нали? Най-добре е да започваме.
С едната си ръка Кейлъм хвана и двете й китки и я задържа на разстояние от себе си. Ако я вмъкнеше в най-близката стая, вероятно тя щеше да вдигне достатъчно шум, та да доведе госпожа Лъшботам на последния етаж.
— Искаш само да гледаш? — попита Вероник. В кафявите й очи не личеше някакъв особен интерес. — Това ли е? Нямам нищо против, патенце.
Внезапно Кейлъм се почувства, необяснимо защо, някак уморен.
— Това е всичко, което искам — каза й той. Това кухо създание, заслужаваше повече съжаление, отколкото отвращение.
Очевидно отговорът му й хареса.
— Ами добре тогава — и тя изпъчи напред голите си гърди. — Гледай, колкото си искаш. А те там ли са още? — и тя посочи празното пространство, заето от публиката, която той уж желаеше.
— Там са — увери я той. Не му оставаше нищо друго, освен да импровизира. — Викай — нареди той на жената. — Искам да се разпищиш.
Вероник отвори малката си уста и изпищя. Изражението й не се промени.
— Викай за госпожа Лъшботам — нареди й отчаяно Кейлъм. — Развикай се тя да дойде тук веднага.
Това породи известно съмнение в празния поглед.
— Лъши? Искаш Лъши да дойде? И тя да гледа?
— Направи го! — нареди й той, а когато тя се поколеба, той лекичко и окуражително я разтърси. — Накарай тази жена да дойде тук веднага!