Слисана от подобно невежество в един уж опитен мъж, Пипа изчака той първо да намести наметалото около раменете й и да й подаде чантичката, преди да му обясни положението, колкото може по-ясно.
— Ако внимателно обмислиш въпроса, Кейлъм, ще разбереш, че подобно нещо е невъзможно — човек да изпитва такива чувства спрямо повече от един мъж.
Той наметна качулката върху косите й и застана пред нея с палци, притиснати един до друг под брадичката й.
— На света има един-единствен мъж за всяка жена.
— За всеки мъж и за всяка жена ли? — попита Кейлъм. Красивата му уста вече не се усмихваше.
— О, да! Тъжното е само, че най-често те така и не се срещат.
— Но ние двамата сме такъв мъж и такава жена?
— Знаеш, че е така.
Кейлъм вдигна поглед към тавана.
— Пипа, ако вярваш в това, а аз знам, че вярваш, може би въобще не трябва да си тръгваш. Може би трябва да останеш с мен и никога да не се връщаш при Франчът.
Тя отпусна ръце от двете си страни. Той сигурно се шегуваше.
— Аз не съм богат човек — продължи той. — Но имам достатъчно голяма издръжка, оставена ми от моя настойник, а и опитът ми в управлението на имения винаги може да ми осигури надеждно положение.
— Нима ме питаш дали… Не, не е възможно!
— Възможно е и наистина те питам. — Той протегна ръка към нея. — Вече те помолих веднъж. Напусни го, Пипа. Зарежи Франчът.
Пипа чувстваше, че може всеки миг да умре, разкъсана от отчаяното желание да каже: „Да, да!“ А и от толкова силен страх, че й се струваше, че ще се задуши.
— О, Кейлъм! — възкликна тя. — Благодаря ти.
Той я гледаше безмълвно.
— Не мога. — Точно както и не можеше да събере смелост да му каже, че се страхува да не би годеникът й да е съвсем луд, да не би, ако го напусне, ако го пренебрегне и публично го опозори, той да тръгне да преследва Кейлъм и да го убие. А Франчът, тя не се и съмняваше, би убил и двама им.
— Защо? — най-сетне попита Кейлъм.
— Защото понякога, дори когато родените един за друг мъж и жена наистина се срещнат, те може и да имат и други отговорности.
— Които не бива да изоставят?
Пипа го погледна намръщено.
— Знаеш, че не бива. Просто не може. Аз съм обещана на херцог Франчът и ще стана негова жена. Още от деня на раждането ми се е знаело, че аз ще стана херцогиня Франчът.
— И това… е по-важно от всичко друго?
— Не това, което аз искам, е важното, Кейлъм.
— Така ли? А за мен не може да има нещо по-важно от това.
— Правиш всичко толкова сложно! — Сложно, защото тя за първи път в живота си чувстваше, че самата тя, Филипа Чонси, представлява награда сама по себе си. — Тук става въпрос за онова, което се очаква от мен.
— Тогава промени очакваното — каза той, а по лицето му се бореха силните чувства. — Промени бъдещето, вземи това, което ти предлага настоящето!
Тя поклати глава.
— Не мога да понеса мисълта, че ти отричаш собствените си желания.
Пипа знаеше, че не бива да се разколебава сега. Ако го стори, щеше да бъде изгубена.
— Татко никога не ме оставяше да се съмнявам какви са моите отговорности и аз му се възхищавам за това.
Кейлъм измърмори нещо, което приличаше, но просто не би могло да бъде ругатня. Протегна ръка, после бавно я отпусна.
— Много добре — тихо рече той. — Трябва да се преклоня пред желанията ти. В такъв случай ти пожелавам лека нощ, милейди.
Пипа откри, че устата й е прекалено пресъхнала, за да произнесе думите. А очите й лютяха — от умора несъмнено. Кейлъм се бе обърнал настрани.
Тя се приближи към вратата, препъна се в една гънка на килима, но успя да възвърне равновесието си, без да се изложи отново.
— Не съжалявам, че те прегръщах и целувах, Кейлъм Инес. Ако някога се сетиш отново за мен, моля се да е с топли чувства.
— Ще мисля за теб.
— И аз ще мисля за теб. — Тя щеше да мисли за него непрекъснато. — Кочияшът ми ще ме очаква. Сама ще намеря изхода.
— Лека нощ — рече той, все още обърнат с гръб към нея. Пипа също промълви едно „Лека нощ“, отвори вратите на салона и избърза вън от къщата.
Когато най-сетне отново бе в каретата на Франчът, тя обърна очи към къщата на Стоунхейвън и помаха, макар че никой нямаше да я види.
И никога повече нямаше да види Кейлъм Инес.
Пипа тихо заплака.
12
— Ето те най-после, Етиен. Цяла вечност те чакам.
Той се спря на прага на спалнята си и се втренчи през мрака, нарушаван само от червеникавозлатистото сияние от камината.
— Анабел? Как, по дяволите, се вмъкна тук?
— Платих на прислужника ти.
— Ще му откъсна топките.