— С моята благословия — съгласи се Анабел. — Възможно е също така той да работи за Чонси, но да не е научил абсолютно нищо за теб.
— Въпреки това пак ще умре.
— Именно — Анабел премести главата на Етиен така, че отворената му уста да се допре до едното й зърно. — Но е по-вероятно да е открил нещо, а все още да няма достатъчно доказателства.
— Малко вероятно — рече той, докато с връхчето на езика си я гъделичкаше и се наслаждаваше на помръдването й.
— Ако вече разполагаше с достатъчно доказателства — раздразнено каза Анабел, — въобще нямаше да водим този разговор.
Етиен се замисли върху това.
— Сигурно. В такъв случай, нещата изглеждат доста обнадеждаващи, а?
— Наистина обнадеждаващи.
— И въпреки това проклетникът престъпи границата.
— Така си е.
Етиен се измъкна от Анабел.
— Той трябва да умре. Няма друг вариант. Заради честта ми, нали знаеш как е…
— Заради твоята и моята чест, любов моя. Всичко, което остава, е да се прецени най-подходящият момент за смъртта му. Както и за нейната.
Етиен се изтърколи встрани, за да вижда лицето й.
— Нейната?
— Разбира се, и нейната! Просто за да сме сигурни, че ще получиш зестрата й.
— Нещо не схванах. — Всъщност вече май страшно много му се спеше.
— Ако се наложи, ще направим така, че да изглежда, сякаш си убил Инес, докато е отвличал годеницата ти, а за зла участ и тя е умряла по същото време. — Анабел отново насочи лицето му към гърдите си. — Схващаш ли сега?
— Не — изломоти той, вече с пълна уста.
— Толкова е просто — каза Анабел, а гласът й звучеше раздразнено. — Естествено Чонси повече въобще няма да се стреми да привлича вниманието към безчестието на дъщеря си и към съсипаната й репутация. Ние ще предложим тази идея на Чонси и светът ще узнае, че лейди Филипа е умряла в ръцете на похитителя си Кейлъм Инес и, че ти си бил ранен, докато си се опитвал да я спасиш. Чонси пък ще настоява да задържиш онова, което по право би трябвало да ти принадлежи.
Анабел наистина беше умна, трябваше да й признае това.
— Може и да проработи.
— Ще проработи — щастливо рече тя. — Ще получиш Клаудсмур… и мен!
13
Има дни, мислеше си Струан, когато Кейлъм Инес можеше да се държи като ужасен, престорено набожен дявол.
— И на мен не ми е по-лесно, отколкото на теб — каза той на Кейлъм. — Въобще не бих могъл да предвидя, че ще се наложи да избягаме от Лондон по подобен начин.
Бяха наредили на кочияша да остане в готовност, докато те се поразходят. В действителност Кейлъм бе настоял да се разходят и да поговорят.
Кейлъм крачеше напред. Без да се обръща, той рече:
— Напоследък по нищо не личи да си способен да предвидиш каквото и да е.
Да спори бе почти безполезно, когато Кейлъм е в това настроение.
— Но поне си съгласен, че нямахме друг избор, освен да избягаме от Лондон след стореното?
— След стореното от теб? — Кейлъм вдиша ръце и ги остави да паднат сами. — Хич не се съмнявам, че ако бяхме останали и минутка повече, щяхме вече да сме мъртъвци. Обсадени и убити от шивачките на госпожа Лъшботам или от някой друг. Накълцани на парченца и разпръснати по водите на Темза за закуска на чайките.
Струан скърцаше със зъби. Вече дни наред, още откак бяха напуснали Лондон посред нощ, Кейлъм все беснееше заради идиотизма на приятеля си.
— Виж — каза му Струан, като се опитваше да придаде разумен тон на гласа си, — надявах се, че дълго преди да пристигнем в Корнуол, ти ще си ми помогнал да измислим някакво надеждно разрешение.
Кейлъм изчака, докато се отдалечиха достатъчно от каретата, та да не се чува оттам, после се нахвърли върху Струан:
— Ти отвлече от бордей едно петнадесетгодишно момиче — рече той, а ноздрите му се бяха разширили. — И не стига този погром, ами се съгласи да прибавиш и отвратителното й братче към малката ни менажерия.
— Ама откъде да знам, че е само на петнадесет?
Като хвърли един поглед към каретата, където, залепили носове за стъклото, седяха Елла и кльощавото й червенокосо братче Макс, Кейлъм поклати глава.
— Когато все пак разбра на колко години е, как можа да й обещаеш да намериш безопасно място за нея, че и за брат й? — Той крачеше напред-назад покрай някакъв полусрутен каменен зид.
— Ще им намеря убежище, казвам ти — упорстваше Струан. С всяка измината миля по пътя от Лондон насам той ставаше все по-отчаян и все по-убеден, че може и да не срещнат някой бездетен фермер или ханджия, или…
— Бездетен фермер или ханджия — каза Кейлъм, сякаш дочул мислите на Струан. — А аз ти позволих да ме накараш да вярвам, че подобен светец може и да съществува някъде.