Но как би могъл да отгатне, че Елла е само на петнадесет — или пък, че ще се окаже една очарователно решителна госпожичка, към която той така скоро ще развие бащински чувства?
Какво, за Бога, го бе прихванало, та да реши да покровителства момичето? Как бе успяла тя да го убеди да й помогне в спасяването на брат й от робията при госпожа Лъшботам?
— Не, че не им съчувствам — каза Кейлъм. — Но ето, че вече стигнахме, за Бога! Вече сме в Корнуол и замъкът Франчът е ей там, зад онзи хълм. — И той махна с ръка към едно стръмно, гъсто обрасло с гора, хълмче зад гърба си.
— Сигурно Франчътови ще познават някой, който би могъл…
— О, небеса! — избухна Кейлъм. — Разбира се, аз въобще не съм изправен пред изключително важна задача. Не, не. Ще е съвсем проста работа да отидем при Франчътови и да ги помолим да ни помогнат с настаняването на две зле възпитани бездомни деца. — Всеки път, когато натъртваше на някоя дума, тъмите му очи припламваха и чертите на красивото му лице се изостряха.
— Да, така е — рече Струан, почувствал се за кой ли път ужасно глупаво. — Естествено ще е трудничко. Както и да е, поне семейството няма да е тук още няколко дни.
— И представи си колко лесно ще е да обясним това — рече Кейлъм, като се смръщи още повече. — Появяваме се в замъка, преди да дойде Франчът с компанията си.
— Е, нямахме друг избор, освен веднага да се измъкнем от Лондон. — Струан се усмихна, и то окуражително, или поне така се надяваше. — Пък с това лесно ще се справим. Ще кажем на прислугата в замъка, че сме имали работа някъде другаде, заради която сме тръгнали от Лондон по-рано. После, така ще им кажем, се оказало, че работата ни е отнела по-малко време, отколкото сме очаквали, затова сме дошли направо тук.
— Много правдоподобно, няма що! — Начумереното лице на Кейлъм стана още по-мрачно. — Но това не решава истинския проблем, нали?
— Не.
— Това е катастрофа — рече Кейлъм.
— Да.
— Горкичките хлапета!
Ето, че в бронята на противника се бе появила пукнатина. Настроението на Струан се повиши, но той се погрижи да не го издаде с нищо.
— Какво те кара да говориш така за децата?
— Аз бях късметлия — мрачно рече Кейлъм. — Бил съм оставен на прага на баща ти, преди да стана достатъчно голям, че да познавам отчаянието. Освен ако не съм се заблудил дълбоко, тези двамата вече са били и в самия ад, а и все още не принадлежат на никого и никъде.
Струан извърна очи. Трябваше да се досети, че Кейлъм в крайна сметка ще омекне.
— Искам да изкача възвишението — каза Кейлъм. — Замъкът Франчът ще се вижда оттам. Бих искал да го огледам отдалеч.
Струан не каза нищо. Последва Кейлъм през една пролука в зида и през неравното тревисто пространство към дърветата. Макар летният ден да ухаеше сладостно, ветрецът бе някак мразовит и сиви облаци започваха да се струпват високо в бледото небе.
Докато вървеше напред, Кейлъм отново заговори.
— Въобще не трябваше да ти позволя да ме убедиш да ги водим с нас. Как, за Бога, ще обясним присъствието на едно петнадесетгодишно момиче с акцент на коренячка лондончанка, израсла по улиците на града, която прилича на екзотична богиня, и на едно десетгодишно момче?
Струан се препъна на някакъв камък и изруга.
— Елла се нуждаеше от помощта ми — рече той и през зъби си пое дъх. — Почувствах го още в мига, в който я зърнах.
Кейлъм издаде звук, подобен на изсумтяване.
— Тя е красиво създание, и ти я пожела.
— Не бива да ги оставяме сами в каретата. — От това, че разбираше яда на Кейлъм, не му бе по-лесно да го понася. — И двамата са страдали достатъчно, без да прибавяме и страха от още едно изоставяне на непознато място.
— Момичето не се страхува — рече Кейлъм, без да се обръща. — А ако тя не се бои, не се бои и момчето.
— Откъде си толкова сигурен? — Струан бързаше, за да го догони.
— Мисля, че много неща не ни е казала.
— Наистина — съгласи се Кейлъм. — Историята за това, как се е озовала в лапите на Лъшботам, беше доста мъглява. На кой ли пазар я е намерила старата вещица, да се чуди човек? А и как точно се е случило Елла и Макс да останат сами, на произвола на тази престъпна банда, за която тя спомена?
— Все въпроси, които и самият аз съм си задавал неведнъж — рече Струан.
Пътеката нагоре по хълма бе изключително стръмна и скоро за усилието да се катерят по нея им бе необходим всичкият им дъх. Хребетът на хълма се насочваше на юг, към морето, и когато достигнаха върха, Струан моментално клекна и зарея поглед към пейзажа.
— Великолепно — каза той, изпълнен с благоговение от красотата на обширните ливади, които се простираха с вълнист наклон към широка долина точно под тях. — А и това — и той посочи един замък, малко по-южно от тях, ясно очертан на фона на небето.