— Да — рече Кейлъм и Струан видя потрепването на мускулчетата по бузата на приятеля си, както и присвиването на очите му срещу вятъра. — Замъкът Франчът е невероятен, нали? Кой ли мъж би сметнал, че се нуждае от толкова много?
Струан го наблюдаваше любопитно.
— Мъжете, могъщите мъже, винаги са се стремели да строят големи домове, Кейлъм. А и ти би искал това готическо чудо да е твое.
— То си е мое — промълви Кейлъм. — Но не съм сигурен дали го искам.
Струан не знаеше какво да каже. Обградена от високи стени, крепостта бе разположена върху едно възвишение и изглеждаше така, сякаш се държи във въздуха над стоманено сините води на Ламанша отвъд.
— Чудесно укрепление — най-сетне се обади той. — Скалите го правят недостъпно откъм морето, а е невъзможно някоя армия да се приближи към стените му, без да попадне под обстрела на защитниците.
— Прилича ми на хитроумно творение на дете — каза той на Кейлъм. — Цялата е само кули и кулички и огромни издигнати тераси. Какво е това, което така отразява светлината? Като че ли е бял мрамор. Захарен замък. Как ли блести на лунна светлина?
Кейлъм не продумваше.
— Какви градини — отбеляза Струан, умишлено запълвайки мълчанието. — Навсякъде цветя. Дори и оттук виждам ярките им цветове. Симетрия. Виждаш ли стълбищата? Те няма да се виждат от по-ниското. Някой от предишните поколения Франчътови сигурно е бил в Италия и се е влюбил в тамошните паркове.
Кейлъм все още не отронваше нито думичка.
— Искаш ли да те оставя сам? — попита Струан.
Кейлъм се сепна и го погледна, а очите му бавно просветляха.
— Не. Прости ми. Бях прекалено погълнат. Има толкова много, върху което да се замисля тук, толкова много, за което не съм сигурен. Чувствам, че това място някак ме тегли към себе си и знам, че имам пълното право да поискам справедливост след неправдата, която ми е била причинена. Но всичко ще се промени… Животът ми би се променил толкова много, Струан, а не съм сигурен дали това ще ми допадне.
Кейлъм винаги бе притежавал трезв разсъдък. Дори и през детството им заедно — тримата с Арън. — Кейлъм бе този, който най-бързо схващаше същността и начините, по които нещо може да бъде свършено най-добре.
— Разбираш ли? — попита Кейлъм, напрегнато взирайки се в лицето на Струан.
Да — рече Струан и обгърна с ръка раменете на приятеля си. — Да, разбирам. Много неща ти предстоят, Кейлъм.
— Надявам се… — Кейлъм се сепна и пристъпи няколко крачки напред, за да надникне надолу по склона на хълма. — Виждаш ли онова?
Струан погледна в посоката, указана от Кейлъм.
— Кое? Не… А, каруцата ли?
Недалеч под тях, по тесен път, водещ успоредно на хребета, охранено конче влачеше каручка по неравния път.
— В главния път се включваше черен път, минаващ през дърветата, и то недалеч от мястото, където спряхме каретата — каза Кейлъм, като се обърна, за да погледне назад в посоката, от която бяха дошли. Някогашната му момчешка усмивка озари лицето му. — Не бих отказал едно возене, вместо да се трепем обратно по стръмния склон. Какво ще кажеш? Обзалагам се, че каручката върви точно натам, накъдето ще ни спести търкането на подметките.
Струан не намери какво да възрази на тази идея.
— А може пък и каруцарят да има отговор за нашия проблем.
— Твоя проблем — веднага го поправи Кейлъм и се затича надолу по хълма, като току се подхлъзваше и се подпираше с ръце, за да не падне.
Не бяха преценили точно разстоянието до черния път и когато стигнаха до него, нямаше и следа от каручката.
Струан беше този, който откри как биха могли да скъсят разстоянието между себе си и каруцата, като минат напряко през обраслото с храсталаци възвишение, което пътят заобикаляше.
— Бързо! — подвикна Кейлъм и се затича пъргаво. — Чувам я!
Струан задъхано стигна до черния път само на секунда зад Кейлъм и няколко секунди след каручката, която се клатушкаше по коловозите, а прегърбеният каруцар, облечен в грубо наметало, вече се виждаше ясно от преследвачите му.
— Най-добре да му извикаме — рече Кейлъм, който скъсяваше разстоянието с големи скокове. — Никак няма да е прилично да накараме горкичкия селянин да припадне от уплаха.
— Наистина — съгласи се Струан и извика: — Хей, ти! Чакай! Каручката забави ход и Кейлъм се приближи преди Струан.
— Няма от какво да се боиш, човече — каза той. — Двамата с приятеля ми бихме искали да ни откараш обратно до главния път.
Не се чу никакъв отговор. Каруцарят се поколеба и почти спря каручката. После цъкна с език и плесна поводите, подкарвайки коня напред.