— Милейди — измърмори Струан с тихо отчаяние.
— Но, разбира се — каза лейди Жюстен и се усмихна така, сякаш нямаше нищо, което да обожава повече от пристигането на двама невъзпитани неочаквани гости.
— Ето на! — тържествуващо обяви Елла и вмъкна ръка под лакътя на Струан. После го погледна с обожание в очите. — Казах ви, всичко ще бъде наред, само веднъж да стигнем тука, татко.
15
Замъкът Франчът бе прелестен. Страховит в масивното си величие — особено привечер — и все пак определено красив. Пипа напусна прикритието на голяма каменна урна, преливаща от бръшлян и цветя и се плъзна по терасата, до която тайничко бе проследила Кейлъм Инес.
На вечеря той бе говорил много малко и веднага след това се бе извинил и оттеглил. Пипа искаше веднага да го последва. Но благоприличието и здравият разум я накараха да изчака няколко минути, а когато най-сетне изтъкна умората като причина и тя да стане от масата, вече се опасяваше, че няма надежда да открие къде е отишъл Кейлъм — ако въобще бе отишъл другаде, а не в спалнята си.
Но като по чудо, тъкмо когато излезе от трапезарията в съседния елегантен салон, обзаведен в синьо и златисто, видя Кейлъм да стои на една от вратите към кънтящия каменен проход отвъд.
Ако я бе видял, то по нищо не му бе проличало. Сега той премина през осветеното от лунните лъчи пространство по широкото стълбище, водещо от тази тераса към друга, разположена по-ниско.
Той крачеше бързо, мълчаливо, все надолу — и продължи да слиза и след втората и третата тераса до напълно скритата в сянка морава, осеяна с фигури от чемшир и обградена с висок, прилежно подрязан жив плет. Разумно бе сега Пипа да се върне и да иде в спалнята си, преди някой да е забелязал отсъствието й.
Пипа притисна ръка към сърцето си и усети лудото му туптене.
И дума не можеше да става да се върне. През целия си живот бе преследвала това, което най-силно я интересуваше, и то с неотклонна решителност.
Ако се забави, дори и само с няколко мига, той може да изчезне. Тя бързо стигна до моравата и притича до прикритието на един храст, грижливо оформен като огромен, перфектен конус.
Сега Кейлъм спокойно се разхождаше между храстите, подрязани от армията градинари на замъка като мечки и птици и в какви ли не причудливи форми.
Пипа се люшкаше между силното, почти нетърпимо вълнение и някакво окаяно и мрачно предчувствие, което сякаш всеки миг щеше да я сграбчи и погълне.
Кейлъм беше вълнението.
А мрачното предчувствие беше ужасяващата сигурност, че всеки миг, прекаран в компанията му — дори и когато той не съзнава присъствието й — я приближава все повече към неизбежността да не го види никога повече.
Тя остана скрита в плътната сянка на живия плет. Оттам можеше ясно да вижда профила му, очертан срещу сребристите лунни лъчи. Той изглеждаше като хипнотизиран от онова, което виждаше, или може би от онова, за което мислеше, докато се взираше в мрака.
Една душа, която се наслаждаваше на самотата.
— О! — внезапно възкликна Пипа, и то много по-силно, отколкото бе възнамерявала. Изведнъж забеляза, че Кейлъм вече не стои до статуята пред прохода във високия жив плет.
Изтича към прохода и премина през него. От другата страна склонът към морето ставаше по-стръмен.
Тя въздъхна, обърна се, препъна се в някаква цепнатина между плочите… и се блъсна в нечии масивни гърди.
— Каква изненада — каза Кейлъм, като постави ръце свободно около врата й. — И двамата случайно сме решили да се поразходим.
Лицето й пламна и тя мислено благослови тъмнината.
— Мислех, че сте напред… искам да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш. Бях пред теб. После ти се разсея и ми даде възможност да ти се изплъзна.
Сърцето й биеше така силно, че бе сигурна, че и ток го чува.
— Откъде разбра къде съм? Как така разбра, че съм навън?
— Защото направи точно това, което исках — рече той. — Постарах се да видиш къде отивам. После тръгнах, като се надявах да ме последваш. И ти така и стори.
Пипа дълбоко си пое дъх, но все още се чувстваше замаяна.
— Бил си съвсем сигурен какво ще сторя!
— Не. — Той постави палци на върха на брадичката й и повдигна лицето й нагоре. — Не бях напълно сигурен.
— Не ме бива много в двусмислиците, Кейлъм.
— Вярвам, че наистина много те бива във всичко, което сметнеш, че си струва усилията. Но ти не си кокетка. И слава Богу!
— Сгреших, като те последвах.
— Нима? — Зъбите му проблеснаха, съвсем бели в мрака. — Позволи ми да ти помогна да промениш мнението си, сладка моя. Ако не бе дошла да ме откриеш, то аз със сигурност щях да тръгна да те търся.