— Децата са много мили. — Всяка предпазливост относно това, какво говори, изглежда, бе изчезнала. — За миг, след като виконтът разказа за дилемата си, забравих, че това ще е прибързана постъпка. Мислех само за отчаяното положение на двете му деца.
Странният шум, който издаде Кейлъм, можеше да бъде покашляне или пък смях.
— Толкова си сладка, милейди.
— Децата са най-хубавото, което някога сме били — каза му тя, като се обърна отново към него, за да го погледне сериозно право в очите. — Те са смях и светлина. Те са надежда. Бели страници, върху които може да се напишат велики неща, или пък просто добри и мили неща. Трябва добре да пазим децата си, защото те са нашето бъдеще.
Лицето му ясно се виждаше под лунните лъчи. Пипа видя как извитите му вежди се сключиха и в очите му се появи някакво неописуемо изражение.
— Не си ли съгласен? — попита тя, съзнавайки, че отговорът му означава за нея повече, отколкото би трябвало.
— Ти ме оставяш без дъх — каза й той и сякаш за да се увери, че тя ще му повярва, поднесе мократа й ръка към гърдите си и я притисна към себе си. — Откъде се появи, вълшебна моя? И къде беше толкова дълго време?
— Бях… бях… — бе единственият отговор, който успя да даде тя.
— Да, беше — кимна той. — И аз бях, но когато си помисля, че можеше никога да не те срещна, ме обзема страх.
— Елла и Макс наистина са деца на Струан, нали?
Той се намръщи.
— Не.
Пипа се усмихна.
— Разбира се, че са. Защо иначе би се грижил толкова за тях? Женен ли е бил?
— Не.
— Майка им е починала.
— Много вероятно.
— И сега виконтът е вдовец?
— Не.
— Хайде де! — възкликна тя, раздразнена от тайнствеността му. — Тогава ми кажи каква е истината.
Той приближи лице към нейното и още преди тя да успее дори да се опита да се дръпне, целуна връхчето на носа й.
— Ти, скъпа моя, си много настойчива. Слушай внимателно. Ще ти кажа това само веднъж и можеш да го приемеш или да го отхвърлиш. Изборът е твой. Но няма да давам повече обяснения. Съгласна ли си с тези условия?
Тя се замисли, преди да промълви:
— Съгласна съм.
— Добре тогава. Елла и Макс бяха в много опасно положение в Лондон, макар и не по своя вина. Струан набързо взе решение. Видя, че ако не бъдат спасени от бедата, в която са изпаднали, животът им ще бъде съсипан. И ги спаси. Това е всичко.
Сега бе ред на Пипа да се намръщи.
— Вярвам ти. Но сега аз искам да се съгласиш за нещо заради мен. Жюстен вярва, че те са деца на виконта от някакъв… необичаен съюз, и това заключение напълно я задоволява. Предлагам да не я тревожиш с истории, които биха я разстроили. Тя не е много щастлива и не бих желала съзнателно да й причинявам повече тревоги.
— Добре — незабавно рече той. — Засега ще оставим нещата, както са си. А кое прави лейди Жюстен нещастна?
Не беше нейна работа да обсъжда личния живот на бъдещата си зълва. Затова Пипа сви рамене.
— Би трябвало вече да е омъжена и да има собствени деца. Също като мен, тя е била родена, за да бъде утеха за съпруга си и любяща майка на своите деца, а изглежда съдбата й е отредила да остане стара мома. Моля те, не бих искала да обсъждам повече това.
Умислен, той повдигна влажната й ръка към устните си и целуна всяко от кокалчетата й, бавно и старателно.
Тя не би могла да го спре — дори и съвсем ясно да си спомняше, че трябва. Докосването му бе опияняващо. Пипа почувства как устните й се разтвориха и не успя да ги затвори. Повдигна се на пръсти и не можа да накара петите си отново да се върнат на земята.
Допрял ръцете й до устата си, той наведе глава и Пипа повече не виждаше лицето му. Тя гласно въздъхна. Кейлъм не повдигна лице.
— Сърдит ли си ми?
Веднъж, два пъти, той притисна чело към свитите й в юмруци ръце. После я пусна. Пусна я и съвсем умишлено я отдалечи от себе си.
— Не съм сърдит, Пипа.
— Искаш вече да те оставя сам — каза тя и отстъпи назад.
— Не ме оставяй!
Стаената ярост в гласа му я остави без дъх.
— Какво има, Кейлъм? Какво е всичко това? Какво става с нас? — Тя пристъпи към него, но той се отдръпна. — Моля те, кажи ми как да те утеша.
— Никой не може да ме утеши — каза й той. Сега в гласа му се долавяха ледени нотки.
— Но ти изпитваш болка.
— Какво знаеш ти за болката? — Грубото му изсмиване я нарани. — Никога не си познавала объркването. Никога не си изпитвала съмнение, нито за миг. Не и за това, коя си или какво ще стане с живота ти.
— Да — бавно рече тя. — Прав си.
— Е, а пък аз… — По челюстта му потрепнаха някакви мускулчета. — Много се безпокоя за един мой приятел. Познавам го отдавна, а напоследък той се промени. И това много ме тревожи.