— Сър? — прошепна той, а удължените му стъпки го караха съвсем да прилича на петел албинос, който рови на сметището.
— Браво на теб, че си останал на поста си — прошепна Кейлъм до ухото на мъжа, когато той се приближи достатъчно. — А сега, нито звук. Трябва да успея да вляза там, без да ме забележат.
Мъжът кимна, но в светлокафявите му очи Кейлъм не забеляза някакви признаци да е схванал за какво става въпрос.
— Кръвопролития, доколкото разбрах — рече Кейлъм.
— Ще се оправите, сър. На всички господа се случва от време на време.
— Не и на мен — уведоми го Кейлъм. — И нямам намерение да стоя настрани и да позволя това да се случва тук, без да се съпротивлявам.
— Направете го, сър — каза мъжът, като направи кръг около Кейлъм. — Ако ще се почувствате по-добре, щом знаете, че сте… ъ-ъ, се справил със ситуацията, така да се каже, и той заотстъпва гърбом няколко метра, после се обърна и се впусна в тромав, подскачащ бяг.
— Изумително — гласно рече Кейлъм. — Цялото място е изумително, по дяволите!
— Гръм и мълнии! — достигна до слуха му приглушено откъм вътрешността на стаята. Но пък гласът не приличаше на този на Франчът. — Край с това, казвам ви — заяви гласът. — Търпях, колкото можех, но вече настъпи моментът да поема нещата в свои ръце.
Последва тих глас, успокоителен женски глас, освен ако Кейлъм не се заблуждаваше дълбоко. По дяволите, Жюстен бе затворена тук заедно с някакъв маниак убиец.
Трябваше да се въоръжи, но вече бе прекалено късно. Той се огледа наоколо и погледът му попадна върху две старинни стоманени бойни брадви, окачени на стената.
На пръсти се приближи достатъчно близо и взе брадвите.
Кейлъм се върна на мястото си до вратата и хвана и двете брадви в дясната си ръка. Като протегна лявата, той докосна бравата, завъртя я много внимателно и отвори вратата, като я бутна с цялата сила на по-ловката си лява ръка. Същевременно поблагодари на Бога за това, че го е надарил с умението, носило му толкова неодобрение и порицания по време на ученическите му години — еднаква сръчност и с двете ръце.
С надеждата, че никой от намиращите се в стаята няма да го види, той бързо спусна ръка до себе си и затаи дъх. Елементът на изненадата можеше да се окаже най-ценният му съюзник в даденото положение.
Като внимателно хвана по една брадва във всяка ръка, Кейлъм зачака.
— Влез! Или стой вън! — нареди висок мъжки глас. — Или поне затвори проклетата врата!
Жюстен сигурно не бе на себе си от страх.
Като събра кураж, Кейлъм вдигна високо брадвите и се втурна вътре, молейки се, противниците му да не са въоръжени с пистолети, а още по-добре въобще да не са въоръжени.
— Назад! — изрева той и се втурна към средата на салона с драматични размери. Вдигнал ръце над главата си, той размаха злокобните оръжия и загледа свирепо. — Излезте, лейди Жюстен. Останалите — до стената или ще ви отсека главите!
Изминаха секунди — и още секунди. Никой не помръдваше.
— Какво има, Кейлъм? — най-сетне попита лейди Жюстен. — Да не би да не сте добре, сър? Може би ви е станало нещо от храната?
Кейлъм се огледа из стаята. Трополенето на забързани крака го накара да се извърне рязко към вратата тъкмо навреме, за да види как Макс — луничавото му лице сега аленочервено, с жаден поглед в зелените очи — връхлетя в стаята и се закова на няколко стъпки от него.
— За Бога! — рече Струан с глас, изпълнен с абсолютно изумление. — Какво ти става, Кейлъм?
— Бяхте цяло чудо, сър — каза Макс. — За чудо и приказ! Нали… татко?
Струан сбърчи нос.
— Хмм. Цяло чудо.
Кейлъм погледна от лейди Жюстен към Струан и към Макс и после отново към единствения новодошъл в салона. Младият мъж бе разрошен, дрехите му бяха изплескани с кал, сякаш от дълга, тежка езда.
— Помислих си… — Кейлъм се завъртя в едната посока, после в другата. Нямаше никой друг в стаята. — Доколкото разбрах, тук е възникнала опасна кавга.
— Е — рече Струан, — няма нищо подобно. Остави тези нелепи брадви.
Кейлъм осъзна, че ръцете вече го болят и смутено ги свали.
— И няма труп?
Лейди Жюстен ахна сепнато.
— Не — заяви Струан, очевидно раздразнен. — Бъди така любезен да избягваш да плашиш лейди Жюстен с откачените си приказки. Да не си се побъркал, човече?
— Не, не съм се побъркал. — Кейлъм се чувстваше направо бесен.
Всъщност чувстваше се като пълен глупак.
— Саби — мрачно рече Макс. — Мисля, че те се крият някъде тук. Чух как дамата извика нещо за саби. Тук някъде има цяла армия, казвам ви. Казали са, че ще избият всички, ако някой ги издаде.
Кейлъм се вторачи в момчето.