На четвъртото стълбище Кейлъм вмъкна ръка под лакътя на лейди Жюстен. Тя го дари с едва забележима, но изпълнена с благодарност усмивка, и се облегна на него.
— Боя се, че кракът ми наистина се уморява — каза тя. — Но е добре да не го глезя твърде много. Поне в това съм убедена.
Пипа, за която Кейлъм си мислеше, че напълно се е вглъбила в сръднята си, моментално спря и се върна, за да подхване и другия лакът на Жюстен.
— Не съм пълен инвалид — весело отбеляза лейди Жюстен. — Но благодаря и на двама ви, че ми помагате.
— Да ти помагаме е радост за нас, нали, Пипа?
Тя бе прехапала долната си устна и вече той със сигурност забеляза сълзите. Те се бяха събрали до миглите й и блещукаха в очите й.
— Ти доставяш радост на всички, Жюстен — тихо рече тя.
Кратък коридор и три последни стъпала ги отведоха в дългата картинна галерия на замъка. От мястото, където стоеше Кейлъм, той виждаше портретите, наредени по двете стени. Тръстикови рогозки се стелеха по внушително дългите блестящи дървени подове, износени до копринена лъскавина от стъпките на поколения Франчътови, от техните приятели и гости.
— Признавам, че кракът ми се оплаква пряко волята ми — иронично отбеляза лейди Жюстен. — Пипа, бъди така любезна да разведеш господин Инес. Можеш да започнеш, с каквото искаш. Струва ми се, че аз ще поседна заедно с прапрадядо Франчът, докато си почина мъничко.
Без да чака отговор, лейди Жюстен се отдалечи от тях и седна на пейката в една от близките ниши.
Кейлъм направи жест на Пипа да го води.
Грациозна е, мислеше си Кейлъм, докато се наслаждаваше на възможността спокойно да наблюдава как тя се полюлява, докато върви.
Чувствено грациозна. Снощи, когато бе копнял да иде при нея и поне веднъж се бе насилил да се вслуша в здравия разум и да остане в леглото си, той бе изпитвал сексуална неудовлетвореност, каквато не бе го тормозила толкова силно още от юношеските му години.
Тя вкопчи ръце една в друга и ги притисна към челото си.
— Обсадена съм. — Гласът й пресекна. — Когато съм с теб, съм като обсадена. Объркана съм. Съсипана съм от собствения ми греховен копнеж. Отчаяна съм!
За първи път той почувства, че думите са го изоставили. Пипа бавно разтвори ръце и прокара пръсти по лицето си.
— За мен това не е игра, Кейлъм. Има толкова много неща, които не разбирам, а искам да разбера.
— Ти ми каза — напомни й той, — че когато си с мен, изпитваш желание да ме докосваш. Каза ми, че се страхуваш, че може да не успееш да се сдържиш да ме докосваш интимно. Бях поласкан, но помислих, че преиграваш и не повярвах, че говориш искрено.
— Бях искрена.
Ако я докоснеше, и двамата щяха да бъдат изгубени.
— За мен не е възможно да си отида от теб, Пипа.
— Но е невъзможно и да останеш.
— Защото ако остана, ти ще дойдеш при мен? Това ли те ужасява, че ще дойдеш при мен и ще бъдеш изцяло моя?
Меките й устни потрепнаха, преди да каже:
— Струва ми се, че знам много за живота, а в същото време знам толкова малко. Дори не разбирам напълно какво би означавало да бъда изцяло твоя.
Кейлъм се извърна от нея.
— Бих искала да лежа гола заедно с теб под нежни летни дървета и да мълча — каза му тя. — Бих искала да слушам птиците и вятъра и да усещам топъл дъжд върху кожата си, докато гледам как той мокри твоята кожа и я кара да блести.
— Пипа — рече той, молейки за милост, каквато всъщност не желаеше.
— Бих искала да отпусна тяло върху твоето, докато ти ме прегръщаш. Мисля, че ако можех да сторя това само веднъж, истински ще разбера какво означава един мъж и една жена да бъдат едно цяло.
Кейлъм се молеше. Молеше се с напълно объркани слова, но, изглежда, не му оставаше какво друго да стори.
— Сигурна съм, че съм греховно, плътско създание — тихо каза Пипа, като докосна врата му и плъзна пръсти в косите му. — Но дори и за е така, бих искала също и да почувствам изцяло онова.
Той отвори очи и рече:
— Пипа, на двама ни е писано да… — Той се покашля високо. — Писано ни е да поздравим лейди Жюстен, която напуска прапрадядо си и тръгва към нас в тази галерия.
Ръката й се сгърчи в юмрук върху гърба му и се отпусна надолу.
— Извинявам се, че се забавих толкова — извика Жюстен, а усмивката й ясно се виждаше дори и от това разстояние. — Показа ли на Кейлъм всички, Пипа? Не, разбира се, че още не си успяла, а и всъщност все още не ги познаваш съвсем добре, нали?
— Не много добре — рече Пипа, като пристъпи до него и посочи една картина, на която бе изобразен едър тъмнокос мъж във военна униформа. — Спомням си твоя чичо Франсис. Този, който е загинал, когато испанците превзели Минорка през осемдесет и втора.