— Откажи се, Кейлъм. За Бога, откажи се!
— Не мога.
Струан се наведе напред, за да хване здраво ръката на Кейлъм.
— Искаш да кажеш, че не искаш.
— Казвам го съвсем сериозно. Вече не може да има връщане назад. Не очаквам да ме разбереш. А и как ли би могъл? Но те моля да приемеш и да подкрепиш желанията ми.
Струан поривисто въздъхна.
— Подкрепям те във всяко нещо, приятелю. И макар да предпочитам да не го правя, приемам желанията ти по този въпрос. А сега, какво предлагаш да сторим оттук нататък?
— Да го докажем. — Кейлъм се загледа към обширните подстъпи към замъка, към благородните дъбове и гигантските явори, които се редяха покрай пътя и по-нататък към бялата крепост, която блестеше дори и в облачния следобед. — Аз ще го докажа. И ще имам Пипа за своя съпруга.
— А щеше ли да я желаеш, ако тя не беше вече обречена да стане следващата херцогиня Франчът?
Кейлъм се взря в Струан.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто те питам какво те кара да упорстваш в тази работа с момичето. Помисли, човече. Защо я искаш толкова силно?
Кейлъм заобиколи с коня си жребеца на Струан и преди да препусне в тръс, рече:
— Тя е обещана да бъде моя.
— Това ли е всичко? — попита Струан, когато се изравни с него. — Собствеността? Желанието да притежаваш всичко, което вярваш, че е твое?
— Не мисля, че ми допада тонът ти — каза му Кейлъм. Въздухът, който вдишваше, свежият въздух откъм Ламанша, му се струваше леден в гърлото му.
— Ако не ти харесва тонът ми — възрази Струан, — то е само защото не ти харесва истината по този въпрос. Отговори ми. Нима лейди Филипа означава за теб повече, отколкото камъните, от които е построен този замък… отколкото реколтите по полята около нас? Отколкото калая в мините на Франчът?
— Поискам ли я, тя ще бъде моя. Ще трябва да бъде.
— Нещо не схванах — рече Струан.
Вече се приближаваха към грамадните каменни порти в крепостната стена, обграждаща основата на възвишението, върху което бе разположен замъкът Франчът. Каменни соколи с разперени криле, кацнали върху всеки от масивните стълбове на портите, гледаха с изсечените си от камък очи към небето.
— Обясни какво имаше предвид — настояваше Струан.
Кейлъм отвърна на поздрава на пазача, който им махна с ръка, докато отваряше вратите.
— Да спечеля Пипа, няма да ми бъде трудно — каза той, присвил очи. — Тя е напълно невинна и наивна, но в нея има страст, страст към мен.
— Ти не би я насилил.
— Няма и да ми се наложи да я насилвам… много.
Струан изсумтя.
— Познавам те. От това няма да се почувстваш щастлив.
Кейлъм изгледа косо приятеля си.
— Струва ми се, че грешиш. Това може да се окаже всичко, от което се е нуждаела душата ми. Ако не друго, то бракът с Пипа би ми дал възможност да изкопча от онзи мъж много от онова, което би трябвало да е мое.
Двамата минаха под арката, която свързваше двата стълба на портите, и вратите бяха затръшнати зад гърбовете им.
— Мъжът, който казва това, не е същият, когото съм познавал през целия си живот — с равен глас каза Струан. — Той никога не би използвал друг, за да постигне собствените си цели.
— А може би — каза Кейлъм, — ти никога не си ме познавал истински.
— Не си на себе си. Но няма смисъл да губим в спорове времето, което ни остава да прекараме заедно.
Гневът, който долавяше в Струан, тягостно потисна Кейлъм.
— Остава ни да прекараме заедно колкото си искаме време — каза той. — Но съм съгласен с теб, не бива да губим нито минута от него в спорове.
Струан се покашля. Кейлъм го огледа и забеляза, че от година на година все повече заприличва на Арън. Профилът му бе също толкова решителен, осанката — стегнато изправена, и все пак свободна в движенията си, тялото не толкова масивно, колкото на Арън, но не по-малко внушително. Двамата братя бяха красиви и властни.
— Простено ли ми е? — попита Кейлъм с умолителен тон.
— Не си сторил нищо, заради което да ти е нужна прошка все още. Трябва да те оставя за известно време, Кейлъм. Нуждаят се от мен в Дорсет.
— Да ме оставиш? — Кейлъм спря коня си толкова рязко, че животното чак се изправи на задни крака. — Шегуваш се! Невъзможно е да смяташ да ме изоставиш точно сега.
— Нямам друг избор. Сигурен съм, разбираш, че не бих решил да замина, когато нещата при теб са толкова неподредени.
— Неподредени? Животът ми е пълен хаос, човече!
— Ще се справиш, докато успея да се върна.
— Защо? Защо трябва да отиваш там?
— Казах ти. Трябва да се погрижа за делата си в Дорсет.
— Ти ни каза, че си се сдобил с малко имение там, докато си си играел на свещеническа нищета. Каза, че ще го задържиш, защото ти носело приятен доход, който, макар и да не ти е нужен, е трудно да бъде зарязан с лека ръка.