— Даде ми го една добра приятелка, Етиен. Не ревнуваш, нали?
— Да ревнувам ли? — Той изсумтя и тласна уголемения си жезъл към примамливата пролука в онези черни сатенени бикини. — За какво ми е играчката на някаква си египетска кралица?
— Само почакай — каза му тя. — И гледай.
Тя бавно вмъкна студения златен заместител там, където той би открил своята наслада. Много бавно блестящото нещо навлезе в нея и тя отметна глава назад, стенеща гласно, с надигащи се гърди.
Заинтригуван, потящ се, той гледаше как тялото й с лекота поема в себе си масивната играчка, докато пръстите й се допряха до снопчетата златисти косъмчета между краката й.
Ах, да, колко изобретателна беше тя, неговата малка мъчителка. Пенисът му пулсираше и божата бе превъзходна.
— Приключвай с игричката си, Анабел — задъхано рече той и стисна очи. Само още миг, и вече надали щеше да има нужда от нея.
Хладна ръка го обгърна и той залитна напред.
— Толкова си красив — проговори познат и омразен глас. Етиен отвори очи и се взря в навъсеното лице на Анри Сен Люк. Това го обезпокои достатъчно, че да промърмори:
— Откога си тук?
— През цялото време, скъпи — обади се Анабел с бълбукащия си кикот. — Анри е наш приятел. А и той е моята застраховка. Той ще се грижи за интересите ми. Точно както ще се погрижи и за твоите.
— Но, разбира се — каза Анри, като притисна устни към устата на другия мъж, докато силните му ловки пръсти вършеха работата си. — Толкова отдавна не сме били заедно, mon ami!
Дори и докато някаква частица от него все още го ненавиждаше, тялото на Етиен издаде ненаситния си апетит към онова, което предлагаше Анри Сен Люк.
— Виждаш ли? — каза Анабел, като измъкна златния прът и го вмъкна в себе си още веднъж. — Виждаш ли? — Гласът й се извиси, и тя сви колене.
Етиен почувства как Анри се плъзна по тялото му, как обгръща краката му и уловен здраво в прегръдката му, го всмуква и изцежда.
— Ще получим всичко! — изпищя Анабел и рухна, гърчейки се в тръпките на екстаза, който сама си бе доставила.
Тук може и да получат всичко, помисли си Етиен. Може и да получават всичко отново, и отново — преди той да получи всичко за себе си.
После сам се предаде на пулсиращата чернота, отдаде се на онова, което светът забраняваше, а той въпреки това жадуваше. Вечерните забавления наистина бяха започнали.
20
— Повтаряй след мен — каза Пипа на Елла. — Толкова се радвам да чуя това.
Елла се намести грациозно в стола си с права облегалка, леко свъси чело от съсредоточаването си и каза:
— Толкова се радвам да чуя т’ва.
— Да чуя това — поправи я Пипа, като се приближи към прозорците на класната стая, за да погледне към двора на конюшнята под тях.
Да чуя това — каза Елла с приятен глас. — Толкова се радвам да чуя това. Май напредвам, нали тъй… нали така?
Пипа се усмихна на момичето.
— Напредваш толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Майка ти ще бъде наистина много доволна — добави тя, преди да успее да сдържи желанието си да научи повече за мистериозните си ученици.
Тъмните очи на Елла отново приеха добре познатото затворено изражение, както ставаше всеки път.
— На колко години е Сейбър? — попита тя, а леко вдигнатата й брадичка показваше решителността й да запази тайните си за себе си.
— Графът е на двадесет и три — рече Пипа, като се притисна по-близо до стъклото, за да погледне към главите на двама тъмнокоси мъже, застанали до един-единствен кон. — Лорд Авенал е човек с голям житейски опит, Елла.
— Не мисля така — рече Елла.
Кейлъм и Струан бяха в двора. Пипа видя как Струан се качи на коня, махна с ръка и пришпори животното в галоп.
— Хмм? — Тя погледна назад към Елла. — Какво каза?
— Казах, че не мисля, че Сейбър има голям житейски опит. Не и като някои други, във всеки случай.
— Той ли ти каза да го наричаш с малкото му име?
— Разбира се.
Пипа се намръщи, без да знае точно как да отговори.
— Той е много по-възрастен от теб, госпожице, и ще е добре да не подхранваш някакви романтични представи относно него.
— Ама е тъй, да знаете — обади се Макс, нарушил мълчанието, което неизменно съпътстваше старателните му усилия по краснопис.
— Затваряй си устата, Макс — сгълча го Елла.
— Тихо! — рече Пипа. — Кое е така?
— Ами, дет’ го казахте. Хлътнала е по оня млад лорд.
— Не е тъй… не е така! — възрази Елла.
— Разбира се, че не е — каза Пипа, като се усмихна бегло на леката руменина, която се бе появила върху медената кожа на Елла. Желанието да я закриля и съчувствието, които изпитваше към момичето, донесоха на Пипа тайна радост. — Макс, справяш се чудесно с твоите „Д“-та. Явно някой ден ще станеш велик учен.