Когато тялото на Ариана изгаряше от треската и болестта, бе по-лесно да не забелязва чувственото му привличане. Тогава той успяваше да мисли за нея не като за момичето със сдържаната, мрачна хубост, което бе подпалило от желание тялото му още първия път, когато я видя, а като за плът, която трябва да бъде почиствана, подсушавана и мазана с мехлем, а сетне отново увивана, за да не настине.
Но тази вечер самото усещане за Ариана бе различно.
Тя се бе променила, след като пое от неговите устни последните капки от лекарството. В тялото й вече не се забелязваше леката отпуснатост, сякаш цялата й сила е отнета от оживяването след прободната рана. Макар и все още неестествено задрямали, умът и тялото й вече отхвърляха лекарствата и билките, които я бяха държали в целебен унес.
Едва доловимо се бе променила изящната линия на талията и бедрата на Ариана. Тя сякаш се отдаваше на неговото докосване, докато Саймън я къпеше, като превръщаше къпането от почистващ ритуал в нещо далеч по-чувствено.
Сега торсът й пееше и го викаше като сирена, както и дългите й крака. Буйният храст на женствеността й накара Саймън да затаи дъх дълбоко в гърдите си. Той се насили да отвърне поглед от черния триъгълник, иначе докосването му щеше да се превърне в любовно.
Саймън въздъхна дълбоко и бързо довърши работата си, като се насили да мисли за Ариана като за пациентка.
Въпреки това обаче реши да се въздържи от втриване на ароматния мехлем в кожата и от деликатните пръсти на краката й до грациозната й шия. Балсамът ухаеше прекалено чувствено, за да бъде лекарство, макар Касандра да настояваше, че е необходим за оздравяването на Ариана.
Саймън започна рязко да вдига аметистовата рокля нагоре около краката на Ариана. Но колкото и бързо да действаше, колкото и малко да я докосваше, тя му се струваше различна. Крайниците й бяха по-живи. По-жизнени.
Подканващи.
Тя бе почервеняла от онази женска треска, която познаваше само едно лекарство.
— Господи! — изсъска Саймън. — Какво ми става, та така страстно желая едно момиче, което не може да ми каже да или не?
Ариана е моя съпруга.
— Тя не е добре — промърмори той, като дръпна роклята около бедрата на Ариана с необичайна настойчивост.
Тялото й следва докосването ми както цветето следва слънцето.
— Но тя не е будна!
Тялото й е будно. Усещам го. Чувствам го. Ако я къпех с език, можех и да го вкуся.
Тази мисъл го разтърси. Изкушението бе толкова силно, че сякаш го удари както гръм удря земята.
Саймън спря да спори със себе си и се съсредоточи да покрие Ариана доколкото е възможно повече, преди да втрие балсам в нежната й рана. Но дългите широки ръкави на роклята сякаш имаха свой собствен ум. Те се оплитаха, извиваха се, убягваха му като дим.
И всеки път, когато Саймън повдигаше Ариана, за да поправи ръкавите, гърдите й се полюляваха и го докосваха по ръцете, по дланите. Веднъж до топлото й тяло се докосна дори бузата му.
Тя се усмихна унесено на милувката.
Из тихата стая се разнесоха цветисти фрази на сарацински. Саймън я пусна, вдигна единия ръкав и се огледа така, както би гледал зле обучена хрътка.
Материята се уви нежно около пръстите му и в ноздрите му лъхна едва доловимо ухание — на изгряваща луна, диви рози и намек за буря.
Уханието на Ариана.
Уханието на самия балсам, който Саймън не си разреши да втрие в променената й плът.
Балсамът, за който Касандра настояваше, че е от жизнено важно значение за пълното възстановяване на Ариана.
Като затвори очи, Саймън изстена съвсем тихо, така че никои не можа да го чуе, дори и той самият. Свитите му пръсти бавно се отпуснаха. Аметистовата материя се изплъзна от тях с нещо като въздишка.
Той взе едно от малките шишета, наредени на раклата до леглото на Ариана. Мирисът на балсама бе остър, ободрителен, свеж. Медицински, а не страстен.
Саймън потопи мрачно пръст в балсама и започна внимателно да го нанася върху алената рана между ребрата й. Тя лежеше съвсем неподвижно, като дишаше леко, не съвсем спяща. Едва доловимата усмивка я правеше толкова красива, че Саймън усети как някаква ръка сграбчва сърцето му.
Тялото ти ме желае, славейче.
То ме желае от самото начало, още когато беше сгодена за Дънкан.
И ти се бореше с това желание така упорито, както и аз.
Повече няма да се борим. Вече не си сгодена за друг. Аз съм твой съпруг. Ти си моя съпруга.
Усмивката ти покорява душата ми.
Точно когато Саймън вдигна ръка от раната на Ариана, тя се обърна настрани към него. Пръстите му останаха между гърдите й.