— Не, това, което те движи, не е отвращение — прошепна Саймън. — В теб се събира желание. Дали се надигаш към мен, защото знаеш, че точно аз те галя?
Пръстите му загалиха устните й, които вече не бяха така плътно притворени. Бяха набъбнали, възбудени и влажни от желанието на Ариана.
Саймън изръмжа, сякаш го заболя.
— Бих могъл да проверя силата на страстта ти — прошепна той, — но не си вярвам, че ще се задоволя с усещането за девствеността ти около пръста си. Би било прекалено лесно да те разтворя още малко и сетне още малко, докато мога да вкарам жадната си сабя дълбоко в ножницата ти.
Като затвори очи, Саймън се опита да се пребори с желанието, обхванало цялото му същество.
— Чудиш ли се какво би било да ме гледаш и аз да те гледам, докато сърцата ни бият лудо и телата ни се напрягат, за да се притиснат още по-силно в любовната прегръдка?
Ариана не се събуди, за да отговори на въпроса, макар плътта й под милувките на Саймън да бе самата като отговор. Тя бе страшно възбудена, трескава.
Но това, което изгаряше пръстите на Саймън, не бе сухата треска на болестта. Това бе влажната възбуда на една жена, чийто глад бе събуден от любовните докосвания.
Саймън затвори очи и премери възбудата на Ариана по бавните, похотливи движения на бедрата й. Страстта бе оцветила устните и зърната й в яркорозово.
Неподвижен, той седеше на леглото и се бореше със себе си с всеки дъх, който поемаше, знаейки, че трябва да стане и да напусне омаяното момиче, което не можеше да каже нито не, нито да.
Но аз мога да избера вместо нея.
Самата мисъл бе агония.
— Искаш ли ме толкова дълбоко в теб, че да усетиш как избухва семето ми така? Искаш ли го, колкото аз го искам? — попита Саймън.
Ариана му отговори с мълчание. Тялото й вече не бе напълно отпуснато. Тя бе обтегната, вибрираща, разтворена в очакване. Уханието на нейното желание проникна в него и възпламени съзнанието му.
Господи, какво ми става? Защо не мога да стана и да си тръгна?
Но въпреки че думите кънтяха в съзнанието на Саймън, биенето на сърцето му ги заглушаваше. Като нямаше доверие в себе си отново да докосне Ариана, неспособен да се отвърне от чувствената й красота, той се наведе още веднъж над жена си.
Ариана промърмори нещо сънено, когато Саймън я погали с буза по бедрото. Той дишаше дълбоко, като поглъщаше аромата й, потапяше се в уханието на нейното желание, сякаш бе целебен сън.
Целуна меката плът бавно и внимателно и когато я засмука леко и изпрати нова вълна на възбуда под бялата й кожа, тя въздъхна и се размърда, като му направи още място между краката си.
Той прошепна името й, докато вкусваше есенцията от лунна светлина, рози и дива, необуздана буря.
Възбудата бавно се надигна в Ариана и ставаше толкова по-силна, колкото по-бавен бе ритъмът на Саймън.
Тя се завъртя бавно и се предаде изцяло на знойния унес. За Саймън съществуваше вече само вкусът и усещането за Ариана, нейната възбуда сгорещяваше кожата му, докато най-сетне вдишваше само чистия аромат и огъня.
Аз горя.
Да. Гори с мен.
Винаги. Заедно да горим.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Саймън погледна предпазливо съда с пресен балсам, който му подаваше Касандра. Той отвори капака и помириса.
Разтърси го силен трепет, съчетание от спомени и желание.
— Ариана — рече Саймън дрезгаво.
— Разбира се — отвърна Учената жена.
Без да казва нищо повече, с бързи движения Саймън затвори капачето и се обърна към леглото на Ариана.
— Не ти ли харесва балсамът? — попита Касандра.
През Саймън преминаха вълни на преплетени спомени и мечти. Той се бе опитвал да не мисли за предишната нощ, когато се бе събудил полуоблечен, прегърнал съвсем голата си жена… а целебният аромат на балсама се разнасяше както от нейното, така и от неговото тяло.
Саймън се бе опитвал да не мисли за случилото се между него и съпругата му, тъй като беше неразумно. В него нямаше нито разум, нито логика. Не можеше да се претегли и да се премери, да се задържи или изучи.
Не може да се е случило.
— Три пъти — каза Касандра.
Саймън се сепна, като се чудеше какво е казала.
— Какво? — поиска да узнае той.
— Докато Ариана се събуди, трябва да мажеш балсама три пъти дневно всеки ден — рече търпеливо Учената жена.
Въпреки неутралното изражение на Касандра, Саймън помисли, че открива весело пламъче в живачните й очи.
— Да, ти вече ми обясни това няколко пъти — рече кратко той. Този път беше сигурен, че тя се усмихна.