Усещайки за пръстите на Саймън, които опипваха между бедрата й, Ариана се изправи. Кошмарът избухна и я заля.
— Не! — рече дрезгаво тя, като сграбчи китката на Саймън. — Само един звяр би се възползвал така от беззащитна жена!
Той вдигна рязко глава. Дивите аметистови очи на Ариана гледаха втренчено през него, но не очите й видя той, а страха и отвращението.
И какво друго очаквах аз — чудо ли? запита се язвително Саймън. Тя е такава, каквато беше, преди да я ранят. Студена.
— Добро утро, съпруго моя — каза Саймън. — Вярвам, че деветте дни сън са те освежили.
Студенината в гласа на Саймън се изля върху Ариана като кофа вода, извадена направо от кладенеца. Тя пое дъх и видя него, а не съня.
— Ако махнеш ноктите си от китката ми, ще продължа да те обличам. Или ти харесва да ме държиш хванат натясно до топлото си гнезденце?
Докато говореше, Саймън нарочно надигна ръка и притисна пръстите си към Ариана, като загали нежните листенца, чиито очертания бе изучил с устни, зъби и език.
Сънувах ли това?
Дали е възможно?
Ариана затаи дъх, обзета от смесени чувства. Първото бе чист страх. Второто бе чисто удоволствие.
И второто бе дори по-страшно от първото.
— Моля те — прошепна тя съсипана. — Недей. Не мога, не мога да го понеса.
В гърлото на Саймън се надигна отвращение към самия себе си. Той освободи ръката си от мекия й капан.
— Тогава бъди любезна да намериш сама ширита си, госпожо — рече той през зъби.
Ариана го погледна объркано.
— Сребърния ширит — рече рязко той. — Завързвах роклята ти, когато проклетото нещо се изплъзна.
Ариана погледна надолу. Предницата на роклята й бе разтворена до бедрата. Освен диплите от аметистовия плат, които по-скоро разкриваха, отколкото скриваха, тя бе съвсем гола.
— Бельото ми — гласът й пресекна.
Саймън я изчака да довърши.
Като облиза пресъхналите си устни, Ариана се опита отново.
— Облечена съм само с роклята — рече дрезгаво тя.
— Знам това много добре.
Знам и още много неща. Господи, как е възможно едно момиче, чието тяло е създадено само за страст, да се отдръпва с отвращение от нея?
Или пък, въпреки уверенията й, именно аз я отблъсквам? Да. Така трябва да е. Никое момиче, което се отвращава от любовта, не би реагирало както реагира тя снощи. Сън. Просто сън.
Ариана се изчерви от челото до гърдите, когато погледна надолу и видя голотата си.
— Обикновено обличам…
Гласът й секна отново и тя пак облиза пресъхналите си устни.
— Господ да ме ослепи! — рече силно Саймън.
Той скочи на крака, наля чаша вода от каната върху скрина и се върна до леглото.
— Изпий това — рече той. — Ако облизваш устните си, ще ги разраниш.
Ариана вдигна разтреперани пръсти към чашата. Саймън хвърли един поглед и махна ръката й.
— По-слаба си и от котенце — промърмори той. — Ето.
Той задържа чашата до устните й и я наклони. Ариана почти веднага се задави и по брадичката й се разля вода на хладни сребристи струйки.
— Господи, беше по-лесно, когато беше в безсъзнание — изсъска той.
— Какво? — закашля се Ариана и прочисти гърло. — Какво искаш да кажеш?
— Когато беше в безсъзнание, те хранех от собствените си устни.
Ариана отвори уста.
— Моля?
Саймън отпи от чашата, наведе се към Ариана и изля водата в устата й, както бе правил толкова много пъти, докато лежеше унесена.
Саймън го извърши толкова бързо, че Ариана нямаше време да се противопостави. А и да искаше, първо трябваше да преглътне.
— Искаш ли още? — попита Саймън, като държеше чашата до устните си.
Ариана отново отвори уста от учудване, като разбра как точно се е грижил Саймън за нея.
Той отново отпи и се наведе към устата й.
Тя го загледа със замаяни аметистови очи. Като го видя как се навежда надолу към нея, усети нещо странно да препуска из тялото й.
Преглътна конвулсивно.
— Правиш го толкова… лесно — каза Ариана.
— Имах почти десет дни, за да се обуча да се грижа за теб — отвърна Саймън.
Ариана отново отвори уста, но бързо я затвори, когато Саймън пак вдигна чашата.
— Ти? — прошепна тя. — Ти ли се грижи за мен?
Той кимна.
— Защо?
— Касандра искаше така.
Ариана примигна.
— Касандра — повтори бавно тя, сякаш никога не бе чувала това име. — Защо, в името на всичко свято, тя го е поискала?
— Защо учените правят това или онова? — тросна се Саймън. — А докато задаваме въпроси, защо, за Бога, ти не пое в галоп към крепостта, когато имаше тази възможност?