Саймън сложи ръка върху устата на Ариана, за да спре думите, които бяха като ножове, потъващи в двама им.
— Тихо, славейче — прошепна той. — Между нас никога няма да е така. Никога. По-скоро бих умрял, отколкото да те обладая, когато се съпротивляваш и молиш за милост.
Ариана погледна в тъмните очи на Саймън и откри, че се надява той да казва истината.
Макар да знаеше, че е глупаво да се надява. И въпреки това…
— Ти се би заради мен — прошепна тя.
— Ти се би за мен — противопостави се той.
— Ти ми беше верен — пое дъх Ариана. — Веднага щом се оправя, аз ще…
Саймън зачака.
— Ще изтърпя брачната прегръдка — прошепна тя. — Заради теб, мой верни рицарю. Само заради теб.
— Искам повече от стиснати зъби и изпълняване на задължения.
— Ще ти дам всичко, което имам.
Саймън затвори очи. Не можеше да иска повече и го знаеше. Но се нуждаеше от много повече. И също така го знаеше.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Снегът скърцаше по калдъръма във вътрешния двор на крепостта Стоунринг. От спокойно чакащите коне се вдигаше бял дим. Близо до портата бяха легнали високите слаби хрътки на Ерик И очакваха сигнала за тръгване. Воини разговаряха на висок глас помежду си, ядейки студено месо, като всеки бърбореше за онова, което би се случило, ако кръстоса оръжие с рицаря-изменник.
Мирисът на торф, пушек от дърва и печен хляб се смесваше със земните ухания на полето и конюшните. Малчугани се гонеха около животните и караха конярчетата да ги хващат. Пискливите им гласчета се издигаха нагоре и се смесваха със сребристия дъх на конете, чийто дисаги бяха натежали от даровете от господаря на крепостта Стоунринг за Саймън и съпругата му.
Подковани копита изгърмяха като чукове върху паветата, когато бойният кон на Саймън се разлудува. Мускулест, силен, блеснал от бронята, стоманеносивият боен жребец изглеждаше страховито. До него един оръженосец държеше здраво юздата и му говореше тихо. Ноздрите на жребеца жадно се разтваряха, сякаш душеха за евентуална опасност. Като не откри такава, бойният кон изпръхтя и тръсна глава, като едва не събори оръженосеца.
Един коняр изведе от конюшните елегантен, дългокрак кон с цвят на узрели кестени. Животното, което Саймън обикновено използваше за лов, бе екипирано днес с малко седло, покрито с пищна златиста материя. Копитата му звъняха така ясно върху паветата, както и копитата на всеки боен кон, тъй като Саймън лично бе надзиравал подковаването на коня за лейди Ариана.
Никога повече дамата на Саймън нямаше да бъде в опасност поради това, че конят й не е достатъчно бърз.
Хората във вътрешния двор се размърдаха, когато по стълбите от предната сграда слязоха трима души. Силният поривист вятър вдигна краищата на ярките им мантии и отвя забрадката на лейди Ариана.
Алената мантия на Ерик се разтвори и откри богато избродираната подплата. Под мантията проблесна ризница. Дългата му до раменете коса гореше с цвета на есенното слънце, когато отметна назад глава, за да повика своя сокол. От устните му към небето се разнесе ясен и причудлив сигнал.
От порива на вятъра роклята на Ариана се развя и заблестя като аметистова вода и също като вода се залепи за металната ризница на Саймън. Коженото облекло, което той носеше под бронята, беше синьо като нощта — цвят, който бе толкова тъмен, че изглеждаше почти черен освен на най-ярка светлина.
Дори през стоманената броня Саймън усети как прилепва към него странната материя. Той махна ръкавицата си и събра плата така нежно, както би хванал малко котенце. Преди да пусне роклята, той я погали с краищата на пръстите си. Чудният плат също го погали.
Пръстите на Саймън се разтвориха и позволиха на плата да падне. За миг той остана прилепен към ръката му. Сетне се изплъзна с нежелание от пръстите му и се настани обратно около краката на Ариана.
Когато Саймън вдигна очи, Ариана го наблюдаваше странно съсредоточено. Устните й бяха разтворени, клепачите — спуснати, а дишането й — неравномерно. Изглеждаше като жена, току-що получила потайна милувка.
Или като жена, която би искала да я получи.
Саймън бе обзет от желание. През седемте дни, откакто се бе събудила Ариана, внимаваше да не я докосва по никакъв друг начин, освен съвсем небрежно. Наблюдаваше какво яде, но не и бе давал лекарство от устните си. Нито бе прекарвал деня при нея, за да я къпе.
Не бе прекарвал с нея и нощите. Дори когато тя събра смелост и го покани в спалнята си предишната вечер.
Спести си стиснатите зъби и издръжливостта за пътуването, жено. Ще се нуждаеш от тях. А аз няма да имам нужда.