Саймън знаеше, че яростта към студенината на Ариана не е разумна. Но тя съществуваше. Неуверен в силата на волята си, той бе решил да докосва Ариана само доколкото изискваха любезността и традицията.
Докато Ариана бе прекарвала времето в спалнята си и бе събирала сили, Саймън и Ерик — често придружавани от Амбър и Дънкан — попълниха запасите на Стоунринг с дивеч и птици. Когато не преследваха елени или водни птици, Саймън, Ерик и Дънкан ловуваха далеч по-опасен дивеч.
Не бяха открили обаче никакви рицари изменници. Всички следи бяха изтрити от леденостудените есенни дъждове.
А и Ерик не позволяваше да търсят в областта, известна като Силвърфелс. Тъй като мистериозните склонове се намираха по-скоро в неговите земи, наричани Ошкоум, отколкото в тези на Стоунринг, Саймън нямаше друг избор, освен да се съгласява с Ерик.
Сякаш разбрал притеснението му, Ерик бе предложил себе си като партньор в ежедневната бойна практика, която Доминик — а сега и Дънкан — изискваха от своите мъже. Когато двамата жилести, русокоси и изумително яки рицари започваха да се бият със саби и щитове, другите воини заставаха наоколо и ги гледаха с нещо подобно на страх, като си шепнеха за дуела между Аркейнджъл и Сорсърър — и двамата ярки като слънцето и с бързи като светкавици саби.
И въпреки това буйният лов и още по-напрегнатите тренировки с Ерик не дадоха на Саймън душевния мир, които търсеше нощем. Той все още мечтаеше за благоуханния мехлем и знойната, податлива плът. Събуждаше се скован от желание.
Това, което бе задържало Саймън надалеч от леглото на Ариана, бе гордостта му… и страхът, че желанието му ще е прекалено силно, за да може да го контролира, че ще приеме каквато и да е пародия на страст, която Ариана би предложила… А сетне ще се мрази заради слабостта си.
Отново.
Няма значение. Ариана не е достатъчно добре, за да я подлагам на проверка.
А дали е така?
Въпреки протестите й Саймън не разбираше как може да е добре. Той никога не бе виждал дори и най-силният рицар да се възстанови така бързо от толкова дълбока рана.
Тя със сигурност не е излекувана Не напълно. Сигурно все още дълбоко в нея има нещо ранено, нещо, за което е прекалено горда и безразсъдно не иска да признае.
Мисълта да причини на Ариана още рани смразяваше Саймън.
Също и мисълта, че може да го отблъсне въпреки обещанието си.
Наистина ли си излекувана, славейче? Ако дойда в леглото ти, ще ме приемеш ли без отвращение?
Помниш ли знойното действие на балсама, когато се повдигаше към мен, за да те докосвам?
Нощ след нощ тези въпроси ехтяха в съзнанието на Саймън с честотата на пулса му. Не знаеше какво би направил, ако съблазнителното тяло на Ариана му се предложи, а после тя се отдръпне във върховния момент, когато отвращението й надделее над обещанието, дадено към него.
Ще изтърпя брачната прегръдка. Заради теб.
Саймън не искаше от Ариана просто да го изтърпи. Искаше страстта на изящното й тяло. Искаше да се наведе над нея и да вкуси желанието, което я изгаря. Искаше да преживее съня, който го будеше всяка нощ изпотен и разтреперан от потребността още веднъж да се потопи във влагата й.
Ще ти дам всичко, което имам.
В целебния унес Ариана беше олицетворение на страстта. Но унесът бе свършил. Сега Саймън се страхуваше, че ще успее да извика у Ариана само студенината на дълга и още по-студеното отвращение.
Не беше сигурен какво би направил, ако това се случи.
Острият писък на сокол се стрелна надолу и извади Саймън от мрачните му мисли. Миг по-късно Уинтър се спусна от сапфиреното небе към опънатата ръка на Ерик. Ноктите на хищната птица потънаха в кожената ръкавица. Широките криле с цвят на стомана трепнаха и легнаха по тялото на птицата. Соколът и жълтоокият магьосник си подсвирнаха един на друг.
— Не е открил следи от въоръжени мъже оттук до каменния кръг — каза Ерик.
Ариана, спотаила несъзнателно дъх, пое рязко въздух. Саймън изръмжа и не каза нищо.
Едва ли Ерик бе първият рицар, който твърдеше, че чете мислите на своя сокол, но бе трезвият познат на Саймън, който сякаш наистина го правеше. Макар Саймън да не разбираше как общуват соколът и човекът, бе достатъчно практичен, за да разбира, че това става — и че бе помогнало в деня, когато ги нападнаха изменниците.
— Слава Богу — рече Ариана.
Саймън не каза нищо.
— Не изглеждаш убеден — рече Ерик направо на Саймън. — Искаш ли сам да разпиташ Уинтър?
— Аз не съм учен.