— Какво рече? — попита Ерик, като я прикова с очи, които биха могли да бъдат и очи на сокол.
— Говори се, че в рода на майка ми е имало магьосници — рече просто Ариана. — Но не било вярно. Щом са ги порязвали, от тях е протичала кръв. Щом са забиели нож в сърцето им, са умирали. Не са правели заклинания. Носели са светия кръст и са се молели на Бога.
— Но някои от прадедите ти са били различни, независимо от това — каза Ерик.
— Различни, но не и хора на дявола — незабавно отвърна Ариана.
— Да — съгласи се Ерик. — За някои хора е трудно да приемат, че различното не е дяволско.
Саймън не каза нищо. Неговото мълчание беше смразяващо.
— Няма защо да се страхуваш — рече Ариана, като се обърна към Саймън. — След болестта дарбата ми да откривам предмети вече не е жива.
— След раната от ножа ли? — попита Саймън.
— Не, след една болест, която ме сполетя в Нормандия.
Ерик погледна хладно Ариана, докато в съзнанието си премяташе различните възможности, които биха се вписали в това, което знаеше за нея. Нищо не съвпадна, освен едно.
И това го накара да се бои за мира в Спорните земи.
— Болест ли? — попита меко Ерик. — Кога?
Тялото на Саймън внезапно се напрегна, готово за бой. Мекотата в гласа на Ерик бе по-опасна от звука на извадена сабя.
Ариана също чу промяната в гласа на Ерик. Той бе до мозъка на костите си наследник на лорд Робърт от Севера, мъж, чието богатство съперничеше дори на това на шотландския крал.
— Разболях се малко преди да напусна Нормандия — отвърна Ариана на Ерик.
— От каква болест?
Това не бе въпрос, а заповед.
Ариана се изчерви до корените на косата си, сетне пребледня силно, като си пожела изобщо да не бе повдигала въпроса. Нямаше намерение да разказва на Ерик подробностите, довели до изгубването на дарбата й.
— Моята съпруга — рече отчетливо Саймън — отговаря само на съпруга си, на своя крал и на Господ.
За миг Ерик изглеждаше така, сякаш щеше да отмине предизвикателството в думите му. Ученият мъж смени тактиката и отново се превърна в забавния компаньон за лов и разговори пред камината.
— Прости ми — промълви той към Ариана. — Не исках да бъда груб.
Тя кимна облекчено.
— Но ако някога пожелаеш да възвърнеш дарбата си — рече й меко той, — ела при Касандра. Или при мен.
Преди Саймън да заговори, Ариана го направи.
— Дарбата ми никога няма да може да се възвърне.
С тона си тя даде да се разбере, че темата е приключена.
— Много добре — каза Саймън в неудобното мълчание. — Не обичам магиите.
— А учението? — предизвика го меко Ерик. — Какво ще кажеш за него?
— Нямам нищо против учението в Спорните земи.
Саймън изтегли сабята си с изненадваща бързина. Мрачното острие проблесна на дневната светлина.
— О, черната ти сабя — промълви Ерик.
Той загледа оръжието с нескрито любопитство. За пръв път го виждаше толкова отблизо, тъй като за тренировките Саймън използваше друго, по-тъпо оръжие.
Нещо в черната сабя заинтригува Ерик. Сякаш някога нещо бе съществувало, а сетне е било изтрито.
Като протегна ръка, Ерик каза:
— Може ли?
Колкото и да се дразнеше от учения магьосник в дадени случаи, Саймън не се съмняваше в неговата солидност. Със сръчно движение обърна сабята и я подаде с дръжката напред.
Дръжката бе черна като острието и също толкова неприветлива. По нея нямаше никаква украса. Ерик хвана внимателно тежкото острие и вдигна дръжката към светлината. Като обърна острието, светлината обля тъмния й метал и разкри, че е била преработвана.
— Така си и мислех — рече Ерик. — Някога тук е имало скъпоценни камъни и позлата.
— Да — каза Саймън.
Нещо в гласа на Саймън накара Ерик да вдигне поглед от сабята.
— Повреди от някоя война ли? — попита направо Ерик.
— Да.
— Жалко, че е била съсипана дръжката.
— Съсипана ли? — рязко се засмя Саймън. — Това ни най-малко е оказа влияние върху баланса на острието. Всеки случай животът на Доминик струваше много повече от шепата скъпоценни камъни, които изчоплих от дръжката.
— Откуп? — попита Ерик.
— Да.
— Древен сарацински обичай.
— Както и предателството — тросна се Саймън.
Усмивката на Ерик беше жестока като извивката на соколова човка.
— Предателството не е привилегия само на едни. И то като първия грях е общо наследство на хората.
Усмивката, с която Саймън му отговори, бе огледален образ на неговата.
— Накрая освободихме Доминик със сила — продължи Саймън. — Съборихме двореца на султана камък по камък и разпръснахме камъните из пустинята.