С леко и бързо движение Саймън мушна сабята в ножницата.
— Идват — рече Ерик.
Саймън и Ерик се обърнаха и видяха Дънкан и Амбър, които бързаха през двора, за да се сбогуват с гостите си.
Появата на Дънкан бе сигнал за един от конярите. Младият мъж излезе от конюшните, повел два коня. Единият беше набитата кобила, която яздеше Ариана по време на престоя си в Стоунринг. Вторият беше млада кобилка със същото мускулесто тяло и с ясни очи.
— Тъмната кобила не бяга бързо — рече Дънкан на Саймън, — но има безстрашното сърце на боен кон. Такава е и дъщеря й. Вземи ги, отглеждай ги заедно с твоя жребец и нека синовете им да носят твоите синове в битките и към безопасността на дома ти.
— Лорд Дънкан — започна официално Саймън. Гласът му замря. — Прекалено щедър си. Вече ми даде достатъчно дарове да обзаведа цяла крепост, а аз все още нямам своя крепост.
— Мога да ти дам всичко, което имам, и пак ще съм ти длъжник — отвърна просто Дънкан. — Ако не бе заел моето място до Ариана, щеше да настъпи ужасен хаос и смърт там, където сега има мир и живот.
Дънкан прегърна набързо Саймън, докато съпругите им се сбогуваха.
— Ще ми липсваш, Саймън — рече тихо Дънкан.
— И ти на мен — каза Саймън, като отвърна на прегръдката.
После се обърна към Ариана и протегна ръка.
— Позволи ми да ти помогна — рече той. — Трябва да тръгваме, преди да са се събрали още облаци.
Преди Ариана да успее да се съгласи или да оспори, той я грабна на ръце, вдигна я и я качи на дългокракия си ловен кон. Животното изсумтя и пристъпи встрани, а подкованите му копита звъннаха по камъните.
Ариана успокои възбудения жребец с лекота, която накара Саймън да се усмихне. Той се метна на своето седло.
Сред викове за добър път, чаткането на копита и неспокойния лай на хрътките на Ерик, Саймън, Ариана, Ерик и свитата им потеглиха. Обработените земи останаха много бързо зад тях. Конете навлязоха в гори, където само тук-там имаше малки селца и кръгове от древни проядени камъни, вдигнали лица към слънцето.
Преждевременните бури бяха отнесли голяма част от яркото жълто и червено на дърветата, оставяйки голите клони да се чернеят на фона на обсипаното с облаци небе. При всеки полъх на вятъра се понасяха листа и се трупаха по склоновете и около древните камъни.
Колкото повече приближаваха конниците до каменния кръг, толкова по-неспокоен ставаше Саймън. Това вероятно се дължеше на липсата на листа по дърветата, но му се струваше, че сега там имаше повече камъни от последния път, когато бе идвал.
Ариана също гледаше съсредоточено, сякаш споделяше усещането на Саймън, че нещо в природата на самата земя се е променило.
Но чак когато стигнаха до каменния кръг безпокойството на Саймън се засили дотолкова, че той се почувства зле. Не искаше да гледа натам.
И въпреки това не можеше да откъсне поглед.
— Какво мислиш за земята? — попита той Ерик.
— Не виждам нищо нередно. Вероятно Уинтър и Стагкилър ще донесат различни вести.
Ерик спря там, където пътеката се разделяше. На юг се намираше крепостта Блакторн, а на запад — Сийхоум.
Стагкилър се появи от гората и затича нагоре по хълма към Ерик. Миг след него иззад един облак се появи Уинтър и се стрелна надолу към пръчката пред седлото на господаря си.
Разсеяният Саймън почти не забеляза пристигането на зверовете на Ерик. Колкото повече чакаше на разклона на пътеката, толкова по-сигурен беше, че ги наблюдават.
— Пътеката, която извежда от Спорните земи е свободна — каза Ерик на Саймън. — Не би трябвало да имате неприятности с каквито и да било изменници.
Саймън изръмжа.
— Нещо нередно ли има? — попита Ерик.
Почти нетърпеливо Саймън отново огледа гората. Колкото и внимателно да гледаше, не видя нищо освен мъх и лишеи, вечни камъни и оголени клони, обвити в имел.
Имаше само един кръг камъни. Саймън бе напълно сигурен в това. Единствените сенки бяха тези, хвърлени от слънцето по обичайния начин. Нямаше мъгла, която да прикрива вътрешната част на кръга, получен от камъните.
И въпреки това, когато Саймън обърна гръб на кръга, за да заговори на Ерик, се почувства неловко.
— Не — рече Саймън, — всичко е наред. Или така поне изглежда.
— Усещаш нещо, така ли? — попита Ерик.
— Студен вятър.
Ерик изгледа Саймън изпод око и се обърна към Ариана.
— А ти, лейди? Спокойна ли си?
— Сякаш — рече колебливо Ариана — има повече камъни отпреди.
Ерик я погледна остро.
— Как така?
Тя сви рамене.
— Просто така. Виждам повече камъни отколкото последния път, когато минавах оттук.
— Последният път, когато мина оттук, беше в безсъзнание от раната си — рече рязко Саймън.