Докато говореше, Саймън отново се огледа. Очите му се присвиха срещу слънцето, което пробиваше събралите се облаци. И въпреки това колкото и упорито да се оглеждаше, не видя нищо, което да потвърди странното боцкащо усещане по кожата му.
— Какво чувстваш? — попита тихо Ерик.
— Студен…
— Вятър — нетърпеливо го прекъсна Ерик. — И аз го усетих. Още какво?
Саймън погледна Ерик. Очите му бяха ясни, съсредоточени и неразгадаеми като небето.
— Чувствам бодежи под кожата си — призна Саймън.
— Опасност ли?
— Не съвсем. Но не и безопасност във всеки случай.
— Ариана? — попита Ерик, като се обърна към нея.
— Да, боцкане. Странно е.
— Отлично — рече доволен Ерик.
— Не и за мен — отвърна Саймън. — Сякаш ни наблюдават.
— Така е, но повечето хора не биха го забелязали.
Стоманата изсъска в ножницата, когато Саймън мълниеносно изтегли сабята си.
— Знаех си, че онези изменници няма да останат в Силвърфелс — рече той.
— Спокойно — отвърна Ерик. — Това е само самодивското дърво.
— Кое?
Ерик кимна с глава към каменния кръг.
— Свещеното самодивско дърво очаква — рече просто Ерик.
— Какво? — попита Ариана.
— Дори и друидите не са знаели — отвърна Ерик. — Само са знаели, че чака.
— Господи, какви глупости! — изръмжа Саймън. Само с един замах той вкара сабята в ножницата си.
Ерик се засмя като магьосник и обърна коня си към Сийхоум. Жребецът непокорно се изправи на задните си крака, тъй като не искаше да се отдели от другите коне. Ерик овладя буйството на коня с лекотата, с която слънцето се плъзга по водата.
— Бог да е с вас — рече той на Ариана и Саймън. — Ако се нуждаете от нещо, изпратете вест в Сийхоум. Ако е по силите на учените, ще ви се помогне. Можете да разчитате на нас.
За миг Саймън бе прекалено изненадан, за да каже нещо.
— Учените ли? Защо? — попита направо той.
— Касандра е хвърлила сребърните рунически камъни.
Саймън зачака в напрегнато мълчание. Усещаше, че няма да му хареса това, което ще последва. Беше прав.
— Вашата съдба е същата като на учените — каза Ерик. — Независимо дали го искате или не, всички ние сме вплетени в една неизвестна мозайка.
— Може би — каза Саймън.
Тонът му изразяваше, че изобщо не вярва в това. Очите на Ерик проблеснаха.
— Не се придържайте прекалено дълго към слепотата си — рече меко Ерик. — Ако видите истината твърде късно, цената ще бъде по-голяма, отколкото всички ние бихме искали да платим. Особено за вас.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
От върховете към долината падна оглушителен гръм. С него се спусна и непрогледна живачна завеса от дъжд. Въздухът беше студен и свеж, наситен с острото ухание на земята и ливадите.
Точно под билото на хълма, на едно място, от което се разкриваше зашеметяваща гледка към долината и горите, Саймън бе направил лагер сред руините на римска крепост, строена някога върху останките от древно укрепление. Макар само половината от покрива на продълговатата стая да си бе на мястото, тази половина представляваше подслон за Ариана от проливния дъжд. Тя се грееше на голям огън, който гореше буйно под един отвор в гредите на покрива. В противоположната страна на една от вътрешните стени на укреплението гореше друг огън. Там си бяха направили заслон оръженосецът на Саймън и още трима войници. Най-високите пламъци на техния огън се виждаха, тъй като вътрешните стени бяха полусрутени. Във влажния здрач се носеха силите аромати на врящо, месо и зеленчуци и се смесваха с дима от огньовете. Мъжете разговаряха помежду си, като си отправяха груби шега и се смееха високо. Гласът на Бланш се извиваше между по-ниските тонове на мъжките гласове като ясна птича песен. Смехът й бе примамлив и чувствен, мъчителен като ръката на любовник, която се плъзга нагоре но бедрото само за да спре точно преди да е стигнала целта си… а сетне много внимателно грабва трофея.
Саймън не се съмняваше, че Бланш усилено преследва мъжете. Въпреки оплакванията й от липсата на удобства но време на пътуването и дългите часове бавна езда, в края на деня тя беше много щедра и раздаваше благоволението си.
Саймън й бе благодарен за това. Ако Бланш просто измъчваше мъжете и лягаше само с един, а отблъскваше другите, щяха да се появят онези смутове, които едно време създаваше Мари сред войниците на Доминик по време на свещения кръстоносен поход. Очевидно обаче този вид подли женски игрички не доставяха удоволствие на Бланш. Радваше я топлата мъжката горещина между краката й.
Момичешкият й смях ехтеше в здрача, следван от мъжките викове, докато тя мяташе една древна медна монета, а те извикваха това, което са избрали.