Ези!
Ези!
Ези!
Монетата проблесна и се обърна почти лениво над стената, като отрази близките пламъци. С бледите си мръсни пръсти Бланш хвана монетата във въздуха. Скрита зад стената, тя я плесна на голото си бедро.
— Ези е, момчета! — отвърна тя.
Надигнаха се стонове. Сега мъжете трябваше да изчакат, за да видят кой пръв ще легне с Бланш.
— О, хайде, хайде, има място за всички. И първо да си стоплите ръцете!
Прикрил усмивката си, Саймън се обърна към огъня. Бланш беше разпусната, но не бе момиче, което да създава неприятности сред войниците.
Той се надяваше, че Ариана не разбира кикота, пъшканията и боричканията, които се разиграваха само на четири метра от тях. Рухналата вътрешна стена създаваше само илюзия за преграда, нищо повече.
— Сигурна ли си, че ти е достатъчно топло? — попита Саймън. При този въпрос Ариана вдигна поглед. На фона на огъня очите на Саймън бяха и тъмни, и златисти, отразяващи пламъците. Доспехите проблясваха при всяко помръдване на мускулестото му тяло.
Тя кимна, отвръщайки мълчаливо, че й е топло.
При движението на главата й светлината от отъня се плъзна като ръце на любовник през разпуснатата и коса. Тъмни влажни кичури прилепнаха към лицето й и от тях се издигна лека пара.
— Сигурна ли си? Беше мокра до кости!
Саймън знаеше много добре това, тъй като бе разсъблякъл треперещата Ариана от всичките й дрехи, освен долната риза. Останалите й дрехи се сушаха върху копия, забити в пукнатините на каменния под.
Ариана кимна отново. Ако понечеше да отвори уста и да проговори, зъбите й щяха да затракат.
Саймън се наведе и загърна жена си с добре подплатената си с кожи мантия. Отдръпвайки ръцете си, проследи с палци линията на челюстта й.
През Ариана премина тръпка, която нямаше нищо общо с температурата.
— Изстинала си — рече незабавно Саймън.
— Н-не. Ти си този, който е облечен изцяло в студен метал. Вземи си мантията да се стоплиш.
— Господи Боже!
Саймън разкопча нетърпеливо доспехите си и ги остави настрани с лекота, която не даваше вярна представа за тежестта им. Тази задача можеше да се изпълни по-лесно с помощта на оръженосеца му, но Едуард бе зает с други дела.
Но дори и да стоеше наблизо в очакване да бъде повикан, Саймън нямаше да го извика Не искаше никой мъж да вижда Ариана в подобен обезоръжаващ вид.
— Утре ще облечеш вълшебната рокля — рече Саймън, като свали леката си кожена риза. — Тя отблъсква водата като патешки пух.
Ариана го погледна разбунтувано. Тя не бе обличала аметистовата рокля откакто осъзна, че представлява нещо повече от това, което изглежда.
Или поне така й се струваше. Трудно бе човек да е сигурен, когато става дума за нещата на учените хора.
Във всеки случай Ариана се притесняваше от мисълта за топлата материя, прилепваща към Саймън като котка. Тази мисъл я караше да мисли, какво ли ще усеща, ако го гали ръката й вместо роклята.
— Ще облека каквото искам — каза Ариана.
Саймън измърмори нещо грубо под носа си, хвърли още дърва на огъня и седна до съпругата си.
Клоните, които войниците бяха събрали, образуваха изненадващо удобно легло. Метнатата отгоре завивка беше суха, както и мантията на Саймън, тъй като учените бяха направили нещо на кожената подплата, за да отблъсква водата. Когато валеше, Саймън просто обръщаше мантията с козината навън.
Мантията на Ариана обаче беше обикновена и бе цялата мокра както и дрехите й. Тя се сушеше до огъня, увиснала върху копията.
— На вашите заповеди, мадам — отвърна язвително Саймън. Той пое кожената мантия от ръцете й и я метна около раменете си, които сега бяха голи. Ариана издаде смутен звук, когато усети, че е повдигната. Много бързо отново бе настанена в скута на Саймън.
— Нещо не е наред ли? — попита Саймън, като обви и двамата с мантията.
— Аз… ти си толкова бърз. Караш ме да забравям, че си и много силен.
— А ти изглеждаш като мокра котка, което ме кара да забравям, че имаш нокти и си надута.
— Но поне не си сменям козината — промърмори тя.
Саймън се засмя.
За известно време не се чуваше нищо друго освен пукането на огъня, ромонът на дъжда и някои звуци отвъд стената. Много скоро Ариана се стопли. Докато топлината на огъня и на мъжа й проникваха през кожата и, тя въздъхна и се отпусна малко към съблазнителната топлина на Саймъновото тяло.
Когато положи буза върху мускулестото му рамо, тя се сети, че той е без риза. Като се изключат кожените му бричове, беше гол.
Тази мисъл предизвика странно усещане в нея, което не бе точно неудобство.