— Саймън? — попита нетърпеливо тя. — Добре ли си? Усетих… кръв.
Саймън почти се усмихна въпреки шока на удоволствието, което го пробождаше при всяко деликатно докосване на пръстите й по все още възбудената му плът.
— Не, славейче.
— Но аз я усетих — настоя тя. — Прекалено гъсто беше, за да е нещо друго.
— Това, което си усетила, са децата, които никога няма да познаеш, докато не изживеем екстаза на сливането.
Очите на Ариана се разшириха и се превърнаха в загадъчни тъмни езера. Тя затаи дъх, когато огънят премина през нея. Усети себе си по един непознат начин — гърдите й бяха напрегнати, а в знойната плът между краката й пулсираше обещание.
Бавно и нежно тя започна да гали все още подутата плът на Саймън, като мислеше, че ще го успокои, тъй като почти с всеки дъх го обземаха тръпки.
В този миг у Ариана разцъфна нещо, което беше повече от сън и по-малко от спомен.
Огън и ароматът на ром. Балсам, който се втрива в кожата ми и потъва в мен.
Навсякъде.
— Ти така ли се грижи за мен, докато лежах болна? — попита Ариана.
Обвинението в гласа й свари Саймън неподготвен. Току-що му бе помогнала да се освободи и дори в момента ръцете й го караха отново да набъбва от желание, а тя го гледаше така, сякаш е някакъв опасен непознат.
Саймън стисна челюсти в борба с разбунтуваната си природа. Не успя. Ариана бе прекалено близо, ръцете й бяха твърде нежни, а миризмата на екстаза — твърде прясна.
— Само веднъж — каза тихо Саймън.
— Кога?
— Когато почти се беше оправила. Помниш ли?
— Аз…
Ариана затаи дъх, когато я обля вълната на спомена.
Тя беше в унес, но това не бе кошмарът. Ръцете и устата, които галеха тялото й, бяха по-скоро нежни, отколкото груби, а гласът — по-скоро дрезгав, отколкото пиян, дъхът бе сладък, не вонеше на бира.
— Ти ме докосваше — прошепна тя.
— Да.
— Дори…
Гласът й замря, но Саймън разбра.
— Да — отвърна той. — Дори тук.
Ръката на Саймън се промъкна между бедрата на Ариана. Той сложи нежно длан върху нея.
Ариана въздъхна и се отдръпна, сякаш Саймън я бе шибнал с камшик. Дори да си повтаряше, че Саймън никога няма да я нападне брутално като Джефри, ехото на болката и унижението я караха да изтръпне.
Като ругаеше собствената си липса на самообладание и нейната липса на желание, Саймън отдръпна ръката си.
— Когато се лекуваше, не беше толкова студена — рече рязко той.
— Не бях будна.
— Нито беше заспала.
— Не си спомням — рече диво Ариана.
— Аз си спомням. Когато те докосвах така, ти се надигаше към мен.
С разширени очи Ариана погледна Саймън. Огънят превръщаше косата и подрязаната му брада в златисто сияние. Очите му бяха черни като самата нощ: ясни, дълбоки, изпъстрени с проблясъци от светлина.
— Сега разбираш ли? — попита той шепнешком.
Ариана тръсна глава толкова силно, че косата й се задвижи като черни пламъци.
Саймън отметна мантията, като откри на студа и танцуващата светлина на огъня всичко, което беше скрито.
— Погледни се — прошепна свирепо той. — Ти си почти гола, седнала върху мен.
Ариана потръпна.
— Помисли колко наблизо е сабята, колко разтворена и уязвима е ножницата — рече Саймън тихо.
Ариана погледна надолу. От нея се отрони тих звук.
— Не! — прошепна Ариана.
Когато понечи да се оттегли, ръцете на Саймън я хванаха здраво за бедрата и я задържаха на място.
— Страхуваш се от изнасилване ли? — попита язвително той. — Девет дълги дни и нощи ти лежа уязвима до мен. Да не би да си се събудила разкъсана и изнасилена?
Ариана едва го чу. Само знаеше, че не може да помръдне, не може да избяга, а трябва да направи и двете.
— Пусни ме! — извика тя, като напразно впи нокти в ръцете на Саймън.
Неподправеният ужас в гласа й охлади кръвта му така, както нищо друго не бе успявало. Обзе го ледена ярост от собствената му слабост и студенината на съпругата му.
Той я отмести от себе си толкова бързо, че тя падна върху импровизираното легло. Саймън се изправи, метна мантията около раменете си и за няколко мига стоя прав, загледан надолу към нея с очи, които бяха по-мрачни от всеки кошмар, който Ариана познаваше.
— Спи спокойно, жено. Няма защо да се страхуваш от нежеланото ми докосване. Никога вече.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Господарската дневна в крепостта Блакторн бе просторна и пищно обзаведена. По стенете висяха драперии във виненочервено, ахатовозелено и лазурносиньо, а през материята като уловена слънчева светлина пробягваха нишки от скъпоценен метал. Драпериите бяха донесени от Свещената земя, както и килимите, които застилаха пода. Навсякъде се носеше чистят аромат на билки и подправки, любими на Мег.