— Днес следобед е твърде студено за събиране на билки, лейди Ариана.
— Обичам студа. А някои билки е най-добре да се събират късно следобед.
— Да, госпожо. Тъй казва и лейди Маргарет.
— И тя ли е в градината?
— Така мисля.
— Благодаря.
Хари я поздрави с кратко докосване на пръстите до челото, отвори малката вратичка и я пусна да мине.
Ариана излезе с широки крачки, отривисти като поривите на вятъра. Когато пътеката се раздвои, пое към билковите градини. Вратичката се скри от погледа й и тя зави рязко и пое по тясна алея към брега на река Блакторн. Нямаше никакво намерение да се изправя пред зеления поглед на господарката на Блакторн.
Брегът на реката привличаше не само Ариана. През папратите, позлатени от вледеняващата целувка на късната есен, се виеше примамлива пътечка. Тя свършваше до една скала, приютила няколко брези и калини. Тяхното изящество можеше да се сравни само с устойчивостта им на ветровете.
На по-защитените места дърветата все още държаха по малко от листата си; останалите лежаха по земята като небрежно захвърлени монети. Други плаваха по реката или бяха спрели сред камъните край брега.
Ариана вървя през жълтите папрати до една каменна пейка в скалата, недостъпна за погледи откъм пътеката. Повърхността на камъка беше леко полирана; откак река Блакторн е потекла надолу към морето, на това място са идвали хора да погледат бързите й води.
Ариана седна на изгладения от времето камък с тежка въздишка. Празната кошничка падна на земята. Чуваше се само тихото пляскане на водата по камъните и свистенето на вятъра в голите клони на дърветата.
Тя извади бавно арфата от чашата и засвири. Мелодията хармонираше със сезона и с песента на реката и на вятъра — прекрасна но мрачна като убийствената прегръдка на зимата.
Мислите на Ариана постепенно се върнаха към кошмара, който не свършваше с изгрева на деня. Кошмарът, на който тя не виждаше края… Все още се мъчеше да разбере какво се бе случило, защо и как ще вплете тази ужасна нишка в тъканта на живота си по-нататък.
Със затворени очи Ариана остави арфата да псе за нечуваното предателство, довело нови предателства, и за жестоката и неутешима мъка, сравнима само със загубата на любим човек.
Несравнима даже и с нея.
— Мислех, че пръстите ти карат арфата да пее. Но, кълна се в сините очи на Христа, ти свириш ужасни ноти. Жадуваше ли за мен моя зелчице?
Музиката стихна като отсечена с меч.
Джефри. Мили боже, не може да бъде!
Ариана разтвори широко очи. Пред нея стоеше самият кошмар. Мантията му беше отметната назад и откриваше бронята.
Хубавият Джефри.
Висок, мускулест, привлекателен, едва ли не красив, обичан както от момичетата, така и от благородниците; боец, който обича да се сражава с трима едновременно.
От вида на Джефри, горд и силен, застанал пред нея в доспехите си, стомахът й се сви. Изби я студена пот и започна да й се гади.
— Мислех, че съм се отървала от теб — каза тя твърдо.
Джефри се усмихна, като че ли Ариана го беше нарекла с най-любовни думи. Очите му, сини и непроницаеми като яйцата на червеношийката, разглеждаха бавно пригладената й черна коса, несравнимата красота на очите й и изящната извивка на устните й.
— Кълна се във всички светии, искам пак да ухапя тази уста — каза Джефри. — Мечтаех да те чуя как стенеш, да видя как тече кръвта ти и да я оближа като изгладняла хрътка.
Ариана се бореше с пристъпите на гаденето. Знаеше, че трябва да се овладее, за да се защити. Нямаше кой друг да го направи.
Нямаше значение какво ще последва. Този път тя щеше да крещи, да проклина и да издраска до кръв усмихнатото лице на Джефри.
— Какво искаш? — попита Ариана.
В думите й нямаше въпрос; просто искаше Джефри да го каже.
— Теб.
— Аз не те искам.
Джефри се засмя.
— Света вода ненапита.
— Омъжена съм.
— Е, и?
Джефри вдигна рамене. Брънките на ризницата му блеснаха в ярката есенна светлина.
— За разлика от теб аз съм почтена.
— Тъй ли? Тогава защо отиде при съпруга си обезчестена?
Джефри й се усмихна. Някога бе намирала тази момчешка усмивка очарователна. Сега вече не. Отвращаваше я това, че този мъж можеше да изглежда невинен като Божи ангел, а да носи душата и чувствителността на прасе.
— Изнасилена? Не-е — каза Джефри и потри ръце в рицарски ръкавици. — По-скоро аз бях насилен от твоята красота. Заспах полупиян; когато се събудих, ръцете ти шареха из брича ми.
— Лъжеш!
— Не, зелчице. Не се прави на целомъдрена. Сами сме.