На масата, поставено върху поднос, имаше малко прасенце с ябълка в уста, еленски бут, шунка, печено овнешко филе, чифт гъски и баница с паунско месо. Също така имаше сладкиши и пайове, топъл хляб, огромна чиния с плодове и орехи, сливов пудинг, полят с бренди и четири вида вина.
Свещеникът се отдръпна от масата и избърса устата си със салфетка от хубаво ленено платно.
— Сигурни ли сте — попита той гостите си, — че не искате нищо повече? Сигурен съм, че готвачите.
— Ваша Милост — каза Снивли, — вие съвсем ни претъпкахте. Ние не сме свикнали на такава богата храна, нито пък в такива количества. Никога, през целия си живот, не съм присъствал на такъв пир.
— Е, да — каза свещеникът. — Рядко ни се случва да имаме гости. Задължени сме, когато те дойдат, да се отнесем подобаващо към тях, разбира се съобразно със скромните ни запаси.
Той се размърда на стола, за да се разположи по-удобно и потупа корема си.
— Някой ден — каза той — този мой огромен апетит ще ме довърши. Така и не успях напълно да се приспособя към ролята си на служител на църквата, въпреки че се опитах с всички сили. Умъртвих плътта си и дисциплинирах духа си, но не успях да се преборя с апетита си. Изглежда като че ли годините не го уталожват. Колкото и да изтръпвам при мисълта за безумието, което смятате да извършите, чувствам в себе си желание да потегля с вас. Предполагам, че всичко се дължи на това място, видяло войни и смели дела. Може би сега изглежда спокойно, за разлика от времето, когато то бе най-крайната точка на империята, изправена срещу народа на Опустошената Земя. Сега кулата е почти разрушена, докато едно време тя бе велика наблюдателна кула. Някога около нея имаше стена, достигаща до реката, а сега тя почти е изчезнала. Хората отнесоха камъните й, за да възстановят огради, кокошарници, конюшни. Някога хората бяха живата сила на тази кула и стена, бяха като стена от плът, изправена срещу посегателствата и грабежите на тази лишена от святост орда, обитаваща земите на Опустошената Земя.
— Ваша милост — каза Снивли, много внимателно, — историята, която разказахте, въпреки изминалите години, е много скорошна. Имаше дни, когато хората и Братството живееха в съдружие, като съседи. Това продължи докато хората не започнаха да навлизат навътре в горите, поваляйки дърветата, без да пощадят дори тези от тях, които бяха свещени, не подминаха и омайните долини. Враждебността продължи, поне докато не построиха пътищата си и градовете си. Не можете да говорите с чиста съвест за посегателства и грабежи, когато хората започнаха първи да ги извършват.
— Човекът може да прави, каквото си поиска със земята — каза свещеникът. — Той има свещеното право да я използва по най-добрия възможен начин. Неблагочестиви същества като вас.
— Не неблагочестиви — каза Снивли. — Ние имахме нашите свещени гори, докато вие не ги унищожихте. Феите имаха своите ливади и танцуваха върху тях, докато вие не ги превърнахте в полета. Дори тези малки същества — феите.
— Ваша милост — каза Корнуол. — Опасявам се, че сме малобройни. Само ние двамата сме християни, въпреки че мога да определя другите като добри и верни приятели. Радвам се, че те пожелаха да дойдат с мен в Опустошената Земя, въпреки че съм малко…
— Предполагам, че вие сте прав — прекъсна го свещеникът много по-добронамерено, отколкото можеше да се очаква. — Не е належащо всички, които сме се разположили на тази маса, да се съгласяваме за всичко. Освен това имаме много по-важни въпроси, които трябва да обсъдим. Доколкото разбирам, Сър Учен, вие търсите Древните поради любопитството, породено от интелекта ви. Предполагам, че то се дължи на книгите, които сте прочел.
— При това, той четеше при много лоши условия — намеси се Оливър. — Наблюдавах го много нощи, приведен над масата в библиотеката, където четеше древни ръкописи. Взимаше от лавиците книги, до които никой не се бе докосвал с векове. Чистеше праха, натрупал се с годините върху кориците им. А за да ги чете, ползваше слабата светлина на почти изгорелите вече свещи, защото бедността не му позволяваше да не ги оползотвори докрай. Зъзнеше през зимата, защото сградите на университета и преди всичко на библиотеката са построени от купчини камъни, през които без проблем прониква вятър.
— А би ли ни казал — обърна се свещеникът към Корнуол — какво откри там?
— Не много — отговори Корнуол. — Тук нещо, там друго, но достатъчно, за да ме убеди, че Древните не са, както много си мислят, само една легенда. Намерих една книга, много тънка книга за съжаление, в която е описан езика на Древните. И ако това наистина е техният език, то аз мога да го говоря, поне що се отнася до знанията, които тази книжка даваше. В действителност нямам представа дали те изобщо имат някакъв език. Този, който бе обяснен в книгата, нямаше никаква дълбочина и бе много повърхностен. Но никой не може да ме убеди, че тази книга е написана без основа. Сигурен съм, че човекът, който я е създал, си е мислел, че Древните имат свой език.