— След малко — каза му Корнуол. — Ще трябва да изчакаме още малко. Обещавам, че ще има парче и за теб.
— Често се чудя — каза Снивли — как може да разбира толкова много. Интелигентно животно е. Хол му говори през цялото време. Казва, че Куун му отговарял.
— Не се и съмнявам, че го прави — каза Корнуол.
— Между тях двамата съществува много здрава връзка — каза Снивли. — Като между братя. Една нощ някакви кучета преследвали Куун. А той не бил по-голям от кутре. Хол го спасил и го прибрал у дома си. Оттогава са заедно. Сега вече с големината и ума му, никое нормално куче, не би искало да се занимава с него.
— Сигурно кучетата го познават добре — каза Мери. — Хол разказваше, че имало един контрабандист, който почти всяка вечер ходел на лов за мечки. Но кучетата му никога не тръгвали по следите на Куун. Дори когато той бил навън, те не го закачали. Случвало се понякога във възбудата си те да тръгнат и по негови следи, но съвсем скоро ги оставяли.
— Да, кучетата са много умни — обади се Хол, — но има един, който е по-умен и от тях и това е Куун.
— Те са все още наоколо — каза Гиб. — Можеш да ги различиш, докато се движат из тъмнината.
— Те са с нас от момента, в който пресякохме реката. Ние не ги виждахме, но те бяха там и ни наблюдаваха.
Нещо дръпна ръкава на Мери и когато тя се обърна, видя едно малко същество. Лицето му бе набръчкано от тревога.
— Тук има едно от тях — каза тя. — Нека да отидем по-близо до светлината. Не правете рязки движения, за да не го изплашим.
— Аз съм Бромли, тролът — каза малкото същество. Не си ли ме спомняш?
— Не съм сигурна, че си спомням — каза тя, след това се поколеба. — Да не си от онези, с които някога си играех?
— Ти беше малко момиченце — каза Бромли, — не по-голямо от нас. С теб бяхме аз и браунито Фидълфингърс. Понякога идваха една блуждаеща фея и един елф. Ти си мислеше, че не си по-различна от нас. Не беше достатъчно голяма, за да знаеш. Заедно правихме топки от кал долу до потока. Ти много се забавляваше, когато някой от нас двамата с Фидълфингърс, кажеш колко хубаво занимание е да правиш топки от кал. Когато искаше да ги правиш, ние идвахме с теб и ги правихме заедно.
— Сега вече си спомням — каза Мери. — Вие живеехте под един мост, а пък аз през цялото време си мислех, че това е най-странното място, където човек би могъл да живее.
— Вече би трябвало да знаеш — каза Бромли малко високомерно, — че всеки порядъчен трол живее под някой мост. Няма друго приемливо място за тази цел.
— Да, разбира се — каза Мери. — Знам за мостовете на тролите.
— Обикновено отивахме да вадим душата на Великана Човекоядец — каза Бромли. — Хвърляхме камъчета, буци пръст, парчета дърво и други неща в неговата бърлога, след което бягахме с все сили обратно, за да не може да ни улови. Сега като си помисля, се съмнявам, че Великанът Човекоядец изобщо е знаел за нашите лудории. Ние бяхме много плашливи по характер, склонни да се страхуваме даже от сенките. Разбира се не както феите, защото те наистина са ужасно плашливи.
Корнуол се опита да каже нещо, но Мери му даде знак да не го прави.
— Защо ни наблюдавате? — каза тя. — Защо не се покажете? Можем да запалим голям огън и да разговаряме, седнали около него. Можем дори да потанцуваме. Ще намерим нещо за ядене — можем например да сготвим още житен хляб, за да стигне за всички.
— Няма да дойдат — каза Бромли. — Дори и за житен хляб. Те бяха дори и против моето идване. Дори се опитаха да ме спрат, но аз просто трябваше да дойда. Помнех те от толкова отдавна. Ти отиде в Граничната Земя.
— Бях отведена там — каза Мери.
— Аз дойдох и те търсих. Не можех да разбера защо искаше да ни напуснеш. Като изключим топките от кал, което бе отегчителна и ужасно мръсна работа, си прекарвахме много добре заедно.
— А къде е сега Фидълфингър?
— Не знам — отговори тролът. — Изгубихме се от поглед. Браунитата си падат малко скитници. Винаги са в движение. Докато ние, троловете, винаги сме си на едно място. Намираме си някой мост, който да харесваме, разполагаме се и прекарваме целия си живот там.
Изведнъж от някъде се чу звук на тръби, въпреки че когато по-късно си мислеха за това, осъзнаха, че той е дошъл не толкова внезапно, колкото на тях им се струваше. Чуваше се почти откакто Мери и тролът разговаряха и приличаше на тихото цвъртене на щурец, разположил се в тревата или под някой храсталак. Но сега вече премина в треперливо чуруликане, след което прерасна в пулсиращ вой, който пронизваше въздуха, извиващ се безспир като дива, ужасяваща музика, примесила в себе си оплакване, войнствен вик и ломотене на побъркан.