— Казваш, че учиш?
— Да. Правя си записки, записи, снимки. Имам купчини със записки, мили лента.
— Записи? Снимки? Искаш да кажеш рисунки?
— Не — каза Джоунс. — Аз използвам фотоапарат.
— Говориш празни приказки — каза Корнуол. — Използваш думи, които досега не съм чувал.
— Може и така да е — каза Джоунс. — Ако искаш, можеш да дойдеш и да видиш. Няма да притесняваме другите. Те могат да си останат тук и да гледат.
Той стана и тръгна към палатката. Корнуол го последва. На входа на палатката Джоунс вдигна ръка и го спря.
— Ти си непредубеден човек, нали? — попита той. — След като си учен, би трябвало да си такъв.
— Учих шест години в Уалузинг — каза Корнуол. — Опитвах се да съм непредубеден. Нима имаше друг начин да науча нещо?
— Добре, тогава — каза Джоунс. — Кой ден сме днес?
— Октомври — отговори Корнуол, — но не си спомням деня. Това е Господня Година 1975.
— Чудесно — каза Джоунс. — Исках само да съм сигурен. За твое сведение сме седемнадесети.
— Какво общо има датата с това? — попита Корнуол.
— Не особено много. По-късно може да ти помогне да разбереш нещата по-лесно. Попитах те и защото тук, в Опустошената Земя, никой не си води календар.
Той повдигна покривалото, закриващо входа на палатката и въведе Корнуол вътре. Отвътре тя изглеждаше по-голяма, отколкото отвън и бе подредена, но затрупана с много мебели и лични вещи. В единия ъгъл имаше сгъваем креват, а до него стол и бюро, в чийто център бе разположен масивен свещник, в който имаше свещ. Пламъкът на запалената свещ освети нещата наоколо. В единия край на бюрото беше натрупана купчина книги в черна, кожена подвързия. Близо до книгите имаше някакви отворени кутии. Някакви странни предмети, поставени върху бюрото, почти не оставяха празно място върху него. Корнуол хвърли бърз поглед и видя, че там нямаше пера за писане, шише за мастило, нито пък кутия с пясък и това му се видя странно.
В срещуположния ъгъл имаше голям, метален кабинет, а до него, точно срещу вратата, водеща на изток, някакво място, оградено от тежки, черни завеси.
— Стаята за разработка — каза Джоунс. — Там преработвам филмите си.
— Нищо не разбирам — сковано каза Корнуол.
— Погледни — каза Джоунс. Той отиде към бюрото и взе един наръч тънки квадрати от една отворена кутия, а след това ги пръсна по бюрото.
— Ето — каза той. — Това са снимките, за които ти говорех. Това не са рисунки, а фотографии. Ела. Вземи ги и ги виж.
Корнуол се приведе над бюрото, без да се докосва до така наречените снимки. От там го загледаха цветни рисунки — рисунки на браунита, таласъми, троли, феи, танцуващи върху омагьосана поляна, хиленето и злонравния ужас, който принадлежеше на Адските Хрътки, двуетажна къща, разположена върху един хълм, а пред нея каменен мост. Корнуол протегна ръка и внимателно вдигна рисунката с къщата. Приближи я по-наблизо, за да я види по-добре.
— Къщата на Магьосницата — каза Джоунс.
— Но това са рисунки — нетърпеливо избухна Корнуол. — Миниатюри. В Двора много занаятчии използват рисунки от този вид за часови книги и други цели. Но те ги поставят в рамки, обикновено изрисувани с цветя, птици, насекоми и други неща, които според мен ги правят много по-красиви. Те работят над тях дълго и без да пестят усилия, правят рисунката много точна.
— Погледни отново — каза Джоунс. — Виждаш ли някакви следи от замаха на четката?
— Това не доказва нищо — упорито каза Корнуол. — И в миниатюрите няма следи от замаха на четката. Занаятчиите работят толкова внимателно и толкова добре, че не оставят никакви следи от четката. Но ако трябва да бъда искрен, има някаква разлика в тяхната работа и тази тук.
— Страшно много си прав. Има разлика. Аз ги правя с тази машина — каза той и потупа с ръка странния черен предмет, разположен на масата — и с други като нея. Насочвам, машината, натискам едно копче, а то отваря капака, покриващ един специален филм, за да може той да види това, към което фотоапаратът е насочен. След това получавам снимки — такива, каквито камерата ги е видяла. По-добри и по-верни, отколкото човешкото око може да ги види.
— Магия — каза Корнуол.
— Отново се започна — промърмори си Джоунс. — Казвам ти, че тук има толкова магия, колкото и в мотора. Това е наука, технология, начинът, по който се развиват нещата.
— Науката е философия — каза Корнуол — и нищо повече. Тя поставя света в един определен ред. Опитва се да вложи в него някакъв смисъл. А тези неща, които ти правиш, не могат да станат с философия. Трябва да са направени от магия.
— Къде е непредубедеността, за която говориш? — попита Джоунс.