— Употребяваш термини, които са ми непознати.
— Съжалявам — каза Джоунс. — Май че малко се поувлякох. Моля за извинение. Нито едно от тези събития не са се случили тук, при вас не съществуват нито едно от тези повратни точки в историята. Има и още нещо. Тук вие сте запазили магията и народа от стария фолклор — истинските, живите същества. А в нашия свят те не са нищо повече от фолклор. В моя свят сме загубили магията и там тези същества вече не съществуват и ми се струва, че от това никак не сме спечелили.
Корнуол седна до него на леглото.
— Ти търсиш някакво обяснение за това разделяне на световете — каза той. — Аз обаче дори и за момент не приех тази налудничава история, която ми разказа, макар че трябва да призная, че съм озадачен от странните машини, които използваш.
— Нека повече да не спорим за тях — каза Джоунс. — Нека просто да се съгласим, че сме двама честни мъже, които се различават един от друг по някакви философски причини. Трябва да призная, че наистина търся някакво обяснение за разделянето на световете, въпреки че не за това съм дошъл до тук. В действителност се съмнявам, че то изобщо съществува. Мисля, че доказателствата отдавна са изчезнали.
— Може пък все още да съществуват — каза Корнуол. — Има някакъв шанс да е така. Може да звучи налудничаво.
— За какво говориш? — попита Джоунс.
— Ти каза, че ние сме двама честни мъже, които просто се различават един от друг. Но също така сме и нещо друго — и двамата сме учени.
— Това е точно така, но накъде отиваш?
— В моя свят — каза Корнуол, — учените са членове на една непризната гилдия, едно призрачно братство.
Джоунс кимна с глава.
— С редки изключения, същото важи и за моя свят. Там, по правило, учените са много уважавани.
— В такъв случай — каза Корнуол, — мога да ти кажа нещо, което иначе нямаше как.
— Ние имаме различна култура — каза Джоунс. — Може би гледните ни точки се различават. Ще се чувствам неудобно, ако ми разкриеш тайна, която аз не мога да знам. Не искам да те притеснявам — нито сега, нито по-късно.
— Така или иначе — каза Корнуол, и двамата сме учени. Споделяме една и съща етика.
— Добре тогава — каза Джоунс. — Какво е, което искаш да ми кажеш?
— Има един университет — каза Корнуол. — Намира се някъде из Опустошената Земя. Бях чувал за него, но си мислех, че е само една легенда. Сега знам, че наистина съществува. Там има древни ръкописи.
Отвън музиката замлъкна, а внезапната тишина бе почти като звук. Джоунс изтръпна, а Корнуол отиде към покривалото на отвора на палатката, след което спря и се ослуша. Разнесе се нов звук, някъде от далече. Този път нямаше как да го сбъркат — това бяха писъци, безпътни, безнадеждни писъци.
— О, Мили Боже! — Джоунс прошепна. — Още не се е свършило. Не са го пуснали да си върви.
Корнуол бързо се провря през отвора на палатката. Джоунс го следваше по петите. Групата танцьори се бе отдръпнала от пътя и се бе струпала около масата.
Гледаха нагоре към пътя. Никой не обелваше дума. Като че ли дори сдържаха дъха си. В осветеното от луната небе все още се издигаше гъст дим от огньовете, на които готвеха.
По пътя към тях вървеше гол мъж. Той куцаше и издаваше безчувствени, безкрайни писъци, които се извисяваха и след това леко замлъкваха, без да престават дори за момент. Докато пищеше, главата му бе отправена към небето. Глутница от Адски Хрътки го бе заобиколила отвсякъде. Те бяха черни и злобни, някои от тях вървяха на четири крака, други се влачеха изправени, но някак си приведени напред, превити, не както би ходил човек, а ръцете им висяха отпуснати. Късите им, обрасли с косми опашки се стрелкаха напред-назад от възбуда и предварително предвкусване, а ужасните им нокти белееха на фона на черните им муцуни.
Оливър се отдели от тълпата, насъбрала се около масата и забърза към Корнуол.
— Това е Бекет — извика той. — Хванали са Бекет. Глутницата Адски Хрътки и мъжът бавно се приближаваха по пътя, а писъците не преставаха. Сега, когато се приближиха, се появи някакъв нов звук — нещо като басов акомпанимент на ужасните писъци. Това беше гъгненето на Адските Хрътки.
Корнуол застана зад Гиб и Хол, които бяха в единия край на скупчилата се тълпа. Корнуол се опита да каже нещо, но откри, че не може. Бе обзет от някакво треперене н трябваше здраво да затвори устата си, за да може да накара зъбите си да престанат да тракат. Оливър го теглеше.
Това е Бекет — повтаряше той. — Това е Бекет. Винаги бих го познал. Много често съм го виждал.