Куун вече не беше онова наперено животно, каквото бе преди. Но така сме и ние, другите, мислеше си Корнуол. Дните и милите бяха взели своя дан. Пътуването бе тежко и никой не знаеше кога ще свърши, защото нямаха представа от земите разположени в Опустошената Земя. Единственото, което знаеха, бяха няколко отправни точки, но понякога дори те бяха зле обяснени или пък изобщо ги нямаше. Първо Къщата на Магьосницата, помисли си той, преброявайки основните им отправни точки, след това Поразената Равнина, сега най-накрая и Замъка на Звяра на Хаоса, а след това Мъгливите планини, където и да се намираха те. Той си спомни, че му бяха казали за Този, Който Пази Планината, който обикалял наоколо и евентуално пазел Мъгливите Планини.
Но веднъж да достигнеха до Мъгливите Планини, Древните нямаше да са далеч — така поне му каза Джоунс.
Трябваше да се има предвид, че това, което му бе казал Джоунс, можеше да е само някакъв слух, който той да е дочул от малките същества. Нямаме никакви сигурни доказателства, мислеше си Корнуол, никаква достоверна информация. Човек се отправя на някъде към нещо и през цялото време се надява навреме да попадне на това, което търси.
Те достигнаха дъното на клисурата и се заизкачваха по някакво нанагорнище. Конете се придвижваха бавно напред, изпълнени със страх от криволичещата, несигурна пътека, с мъка задържащи се на крака.
Корнуол не гледаше нагоре за да види как се придвижват. Той следеше пътеката с очи и следваше коня пред себе си. Така краят й дойде по-бързо, отколкото той очакваше. Пътеката достигна до своя край и най-после под краката му имаше равна земя.
Той се изправи от наклоненото си положение и огледа равнината. И сега вече тя не беше празна, както беше преди. Сега тя бе почерняла от Адски Хрътки.
Те все още бяха далеч, но се придвижваха много бързо. Пред тях тичаше гигантът, с който взаимно си викаха при Къщата на Магьосницата.
Гигантът тичаше леко прегърбено, краката му, с форма на палачинки, издаваха звука „плоп“, при допира си със земята и вдигаха малки облачета прах. Въпреки това, той продължаваше да напредва и се придвижваше по-бързо от зверовете, които тичаха след него.
Хол бе застанал на една страна и бе поставил стрела в лъка си. Той като че ли изобщо не се вълнуваше. Стоеше изправен и спокоен, изчакваше събитията, като че ли се намираше на някакво състезание по стрелба.
И той знае, мислеше си Корнуол с паника, при това не по-зле от мен, че не можем да се противопоставим на такава сила, че това е краят ни. Напливът им ще ни върне обратно в клисурата и там ще ни разбият.
Но от къде бяха дошли Адските Хрътки, чудеше се той. Преди нямаше никакъв помен от тях. Възможно ли е те да са обитателите на Замъка и досега да са били скрити там? Той постави ръката си на дръжката на меча и с едно движение освободи острието от ножницата. Донякъде се изненада, забелязвайки с известна гордост, колко красиво заблестя острието на слънчевата светлина. По някакъв начин този блясък събуди у него действие, героично усещане, което преди това той си мислеше, че не притежава. Той пристъпи бързо напред, без изобщо да има идея защо го направи, след което вдигна меча си и го размаха енергично, при което той заприлича на огнено колело.
И докато го развяваше, през устата му излезе боен вик едно предизвикателство без думи — просто тътнещ звук, който приличаше на яростно мучене, което бикът би надал, ако някой нашественик се появи на пасбището му. Той изви меча в блестяща дъга, след това отново го изви, без да преустановява ръмженето, приличащо на бойна песен и когато за трети път го изви, дръжката се изплъзна от ръката му и той остана на колене, чувствайки се глупак — без съпротива и невъоръжен.
Мили Боже, помисли си той, най-после го направих. Не трябваше да напускам Уалузинг. Не трябваше да съм тук. Сега какво ще си помислят другите за мен, един глупак, който дори не може да държи меча си?
Той се надигна, за да го намери, като се надяваше той да не е паднал твърде надалеч и това да е възможно.
Но той видя, че мечът не падаше. Той все още се въртеше в небето, а огненото кълбо продължаваше да си седи и дори се отправяше към гиганта. Тичащият гигант се опита несръчно да се махне от пътя му, но бе твърде бавен и бе прекалено късно. Острието на меча го достигна и преряза гърлото му, след което гигантът започна да пада, като че ли се бе препънал, тичайки, без да може да се задържи, за да не падне. От гърлото му изблика огромен фонтан от кръв. Той се разпръсна по земята и покри главата и гърдите му. Удари в земята, след което отскочи от нея и отново пак се строполи. През това време, въртейки се, мечът се върна при Корнуол, който протегна ръка и го хвана за дръжката.