— Казах ти — каза Снивли, — че в острието има магия. Но дори не съм сънувал, че е толкова много. Вероятно и мечоносецът е съпричастен. Много добре се справяш с нея, наистина!
Корнуол не каза нищо. Той просто не можеше да каже нищо. Стоеше с меч в ръка, останал напълно без думи. Предната редица Адски Хрътки неусетно бе изчезнала.
— Дръжте се — каза Хол. — Те ще се върнат.
— Не съм съвсем сигурен — каза Гиб. — Не им хареса мечът. Уплашиха се от него. Много ми се иска и моята брадва да има магията на меча. Тогава щяха да видят.
— Там става нещо — каза Мери тихо. — Погледнете към замъка.
Лента от мъгла се появи през една от портите на замъка и бързо се отправи към тях.
— Сега какво? — попита Хол. — Сякаш си нямаме достатъчно неприятности, че и тази.
— Бързо! — каза Снивли. — Влизайте в мъглата. Следвайте я до замъка. Стойте в нея. Адските Хрътки няма да се осмелят да влязат в нея. Така ще се спасим от тях.
— Но замъкът — възкликна Корнуол.
— Ние знаем, че да останем тук, е равносилно да си и умрем тук — каза Снивли. — Аз лично предпочитам Звяра на Хаоса.
— Съгласен съм със Снивли — каза Оливър.
— Добре тогава — каза Корнуол. — Хайде да тръгваме. Мъглата вече почти бе достигнала до тях.
— Вървете напред — извика Корнуол. — Аз ще остана последен.
— Също и аз, господин Учен — каза Гиб. — Надявам се, че има място и за мен.
Те се втурнаха в коридора от мъгла. Отстрани се чуваше обезумелият, хленчещ вой на измамените Адски Хрътки.
Тичайки, те достигнаха до портата на замъка и преминаха през нея. Чуха как тежките порти се затвориха зад тях. Дворът на замъка бе изпълнен с мъгла, но сега тя започна да се разпръсква и да изчезва. Пред тях стоеше редица от чудовища. Никой от групата не смееше да помръдне. Те си седяха там, където бяха и се изследваха взаимно.
Нямаше дори две чудовища, които взаимно да си приличат. Никой от тях не проговаряше. Някои бяха тумбести, с висящи крила, които се влачеха по земята. Други приличаха на получовеци с огромни усти, от които се стичаха отвратителни лиги. Някои от тях бяха люспести и люспите им приличаха на петната на прокажен. Между тях имаше един с огромен корем и лицето му също се намираше на корема му. Имаше и много други. Беше ужасно.
Мери се обърна и скри лице върху гърдите на Корнуол.
Гиб повърна.
Големият Корем се премести от линията и, поклащайки се, се приближи към тях. Малката уста, разположена в корема му проговори.
— Търсим вашата помощ — каза тя. — Звярът на Хаоса е мъртъв.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Предложиха им стая в замъка, но те отказаха и опънаха лагер в неговия двор. Имаха предостатъчно дърва, за да запалят огън, а сега вече и половин дузина мършави пилета, които се готвеха в тенджерката, поставена над огъня.
— Това е единственият начин, по който можем да ги сготвим — каза Мери. — Те са толкова жилави, че няма да можем да ги ядем по друг начин.
Домакините им бяха донесли и три големи, току-що опечени хляба, а също така и кошница със зеленчуци — моркови, боб и ряпа.
След като приключиха с това, домакините изчезнаха.
От един далечен ъгъл дойде уплашено крякане.
— Това пак е Куун — каза Хол. — Гони пилетата. Вече му казах, че ще има пиле за него, но той иска да си улови свое.
Слънцето бе залязло и здрачът започна да се спуска. Те се изтегнаха край огъня, в очакване на вечерята. Замъкът се мержелееше пред тях — древни купчини камъни с растящ по тях мъх. Мършавите пилета тичаха нагоре-надолу и надаваха неописуеми крякания. Не по-малко мършави свине се ровеха из отломките. Имаше около половинярдова градина, която бе оградена с ограда и се намираше в единия край. Там растяха малко зелки, а също и няколко репи, които само чакаха да бъдат прибрани.
— Това, което искам да знам — каза Корнуол на Снивли, — е как разбра, че ще се спасим в мъглата?
— Предполагам, че това си беше инстинкт — отговори Снивли. — Това е нещо, което не познавам. Знание, което едва ли никой знае, че притежава, но което в действителността се проявява. Нека да го наречем чувство. Ти, например, не можеш да имаш това чувство. Никой човек не може да го има. Но аз мога. Нещо вътре в мен прещрака и аз просто го знаех.
— А сега какво? — попита Хол.
— Не знам — каза Снивли. — Важното е, че сме спасени. Признавам си, че нищо не разбирам. Звярът на Хаоса е мъртъв, поне те така казват, а също така и че имат нужда от нашата помощ. Не мога да си представя каква помощ биха могли да търсят те, а също и защо ще я търсят именно от нас. Притеснен съм и от самите тях. Като че ли не принадлежат към нашия свят — не са от малкия народ, не са чистокръвни чудовища, а нещо напълно различно. Чували сме истории за същества, като тези, но никога не сме ги виждали. Но това не са били правдоподобни истории, а no-скоро легенди. Ако ме попитате за Звяра на Хаоса, ще ви кажа, че не знам нищо повече от вас.