Алфред Ван Вогт
Омагьосаното село
Преди полета ги наричаха „Откриватели на нови хоризонти“. Сега това звучеше като отвратителна гавра. От време на време Джанър злобно изкрещяваше тези думи, като се опитваше да надвика неспиращата и минута пясъчна буря на Марс.
Но всяка измината миля отслабваше гнева му, а острата мъка по загиналите другари преминаваше постепенно в тъпа болка.
Дните се сменяха в безкраен ред. Те изгаряха тялото му като пурпурночервени, огнени странни песъчинки, за които превърналият се в дрипи скафандър не беше никаква пречка.
Когато все пак Джанър се довлече до подножието на хълма, той вече нямаше трошичка храна. А от четирите бутилки с вода му остана една преполовена и той я използваше само да разкваси напуканите устни и надутия език.
Чак когато беше изминал стотици метри нагоре, той осъзна, че се движи не по пясъчна дюна, а по истинска скала. За миг помисли за безумието и безнадеждността на пътуването в нищото, но инстинктът го влечеше нагоре. Тогава видя долината. Тя беше обградена от хълмове и планини, а по средата имаше село.
Той видя дървета и площад от мрамор. Двадесетина къщи го обкръжаваха. Това бяха ниски постройки, с изключение на четирите стройни кули по ъглите на селото, насочени към небето.
Тънък, пронизителен писък се носеше от селото. Звукът ту се извисяваше, ту пропадаше, после отново се раждаше все така зловещ, стържещ слуха, противоестествен. Червеникаво-зеленикави храсти и жълтозелени дървета, украсени с пурпурни плодове, обкръжаваха плътно къщите.
Дженър се нахвърли бясно върху най-близкото дърво. То се оказа сухо и чупливо, но едрият червен плод, който космонавтът откъсна от крайната вейка, беше мек и сочен.
Действително, преди полета ги предупреждаваха, че на чуждата планета нищо не трябва да се опитва без обстоен химически анализ, но каква полза сега от умничкия съвет, когато единственият аналитичен прибор, с който разполагаше, беше собствената му уста? Затова Джанър внимателно отхапа съвсем малко от плода и веднага го изплю, щом усети страшната горчивина. Устата му гореше като пещ, главата му се завъртя така, че той се олюля. Мускулите му конвулсивно се свиха и той се свлече на мраморните плочи. Стори му се, че е минала цяла вечност, преди отвратителното треперене на тялото да спре.
Космонавтът погледна с омраза ужасното дърво. Сухите листа ласкаво трепереха от вятъра. Съседните дървета подхванаха тихия им шепот. Никакви други звуци не се чуваха. Беше спрял дразнещият писък. Може би той беше алармен сигнал, който предупреждаваше туземците за приближаване на чуждо същество?
Джанър пъхна ръката в пояса, за да измъкне пистолета. Там го нямаше. Смътен спомен го върна седмица назад, когато за последен път го беше виждал, но после следваше безкрайното убийствено тътрене по марсианската пустиня. Мъжът се огледа и след като не видя около себе си никакви белези за живот, се успокои. Ясно беше, че от селото не бива да се отказва, защото просто нямаше къде да отиде. Космонавтът реши, че ако трябва, ще се бори с голи ръце, за да остане тук.
Джанър отпи малка глътка от бутилката и се отправи към близкия дом. Ниска широка арка водеше навътре. През нея се виждаше как блести гладкият мраморен под.
Подобна гледка го чакаше и в другите къщи, които той последователно обиколи. Всички те бяха построени върху обща мраморна платформа.
Настана време да ги изследва отвътре. Джанър избра една от четирите кули. Наложи му се да се наведе ниско, за да влезе през ниската арка.
Стаята, в която се вмъкна, беше практически празна. Стените също бяха от мрамор. От едната излизаха три ниски прегради, така че се получаваше нещо като четири ясли за добитък. Това впечатление се внушаваше от отворите с паници във всяка клетка.
Във втората стая четири наклонени мраморни плочи се събираха към ниско възвишение в центъра. В третата стая един спирален пандус водеше вероятно към кулата. Джанър не пожела да се качи нагоре. Нямаше смисъл. Страхът, че ще срещне опасна форма на живот, отстъпи на безпощадната увереност, че тук няма нищо живо. Това обаче означаваше и липса на храна.
Отчаян, той се мяташе от дом на дом, пъхаше се и в най-тесните ъгли, като непрекъснато крещеше и ругаеше. Накрая уморено спря. Намираше се в най-малката, четвъртата стая на една от къщите с кули. Тези стаи имаха само едни ясли. Джанър се отпусна в нея и веднага заспа.
Когато се събуди, констатира две промени. Отново се беше появил резкият и противен писък, който достигаше горната граница на слуха. Второто беше по-неприятно — от тавана летяха пръски жълтеникава течност. Инженерният опит на Джанър го ориентира в произхода й веднага след първото вдишване. Той стремглаво изхвърча от стаята, като кашляше и хълцаше през обгореното гърло.