Последните два дни космонавтът се чувстваше толкова зле, че не можеше да допълзи до яслите. Минаваше час подир час, а той безсилно лежеше на пода. След втората нощ болката в стомаха беше толкова ужасна, че преодоля умората му и той се реши.
„Ако се кача отново на наклоненото възвишение, ще умра от горещината — мислеше си той — и селото ще погълне тялото ми, като по този начин ще върне изхабената по мен вода.“
Той беше толкова отслабнал, че почти час се влачеше, докато стигне върха на възвишението и се изтегне в цял ръст. Но не можа веднага да заспи, тъй като го мъчеха мислите по изгубената Земя. Накрая все пак умората го победи и Джанър заспа.
Събудиха го звуците на цигулка. Тъжната нежна мелодия разказваше за величието и падението на великата марсианска раса.
Джанър осъзна чудото. Цигулка вместо писък, т.е. накрая той победи и селото приспособи музиката по неговите вкусове.
Той обърна внимание и на друга гигантска промяна. Възвишението, на което лежеше, вече не беше твърдото каменно покритие, а уютно и топло легло, в което се чувстваше като бог.
Макар и все още изтощен, Джанър бързо се смъкна по наклонената повърхност до най-близката паница. Тя бързо се напълни с апетитно миришеща димяща маса. Надеждите му се оправдаха — по вкус приличаше на вкусните месни супи в родния му град. Той натика цялото си лице и жадно я изгълта. След нея се усети сит и за пръв път усети, че не изпитва жажда.
„Аз победих! — помисли си Джанър. — Селото намери начин да ме храни!“
След това макар и с известна доза страх влезе в клетката баня. От тавана потече жълта течност, приятна и освежаваща за изтерзаното му тяло.
Джанър с удоволствие размаха двуметровата си опашка и вдигна нагоре тясната си муцуна така, че течността да измие полепналите по зъбите му хранителни остатъци.
Накрая, като ситнеше на четирите си крака, излезе под есенните лъчи на Големия бог, за да слуша любимата си музика.