Когато се събуди от следващата си дрямка, видя, че се е навел над масата и гледа тъжно приставката за ръката си.
— Ще успееш ли да я поправиш?
— За жалост не. Дори да имах инструменти, не е работа за една ръка. Шевовете са разкъсани, а накрайникът е счупен. Дори и Дирла няма да може. Като стигнем в Гласфордж, ще трябва да намеря майстор на юзди, а може би и дърводелец.
Гласфордж. Дали още искаше да отиде там, след като причината за внезапното й бягство беше изчезнала? Животът й се бе преобръщал твърде често в последно време и вече не беше сигурна в нищо. Тя се обърна към стената и притисна камъка, който явно беше сменен отново, към празната си утроба.
През последните седмици бе усещала от детето страх, срам, отчаяние и гадене. Все още не бе почувствала растящия живот. Беше й неприятно да мисли, че този случайно срещнат мъж, с Езерняшките си сетива, бе усетил детето й по-добре от нея. От това я болеше, но притискането на горещия камък не помагаше.
Тя се завъртя отново и погледна торбичката с ножове, която лежеше до дюшека. Здравият нож със синята дръжка беше все още в ножницата си, където го бе прибрала. Парчетата от другия бяха прибрани в ново парче плат, явно взето от кошницата с шивашките неща, защото имаше бродерия.
Тя погледна безизразното му лице.
— Обеща, че ще ми разкажеш и за ножовете. Предполагам, че не всяко парче кост убива безсмъртна злина.
— Така е. Споделящите ножове несъмнено са най-сложният от нашите… инструменти. Производството им е трудно и скъпо.
— Сигурно ще кажеш, че не са и магически?
Той въздъхна, приближи се и седна с кръстосани крака до нея. След това взе замислено торбичката.
— Това са човешки кости, нали? — добави тя тихо.
— Да — отвърна той малко отвлечено. После я погледна. — Разбери, патрулите са имали неприятности с фермерите заради споделящите ножове. Недоразумения. Научили сме се да не говорим за тях. Но ти си спечели… има причини… трябва да знаеш. Мога само да те помоля да не говориш с друг за това.
— Съвсем с никой ли?
— Езерняците знаят. Говоря за фермери. Макар че в този случай… е, ще стигнем и дотам.
Явно със заобикалки. Тя се намръщи на нехарактерната му липса на решителност.
— Добре.
Даг си пое дъх.
— Не всякакви човешки кости. Наши, Езерняшки. В никакъв случай от фермери и особено от отвлечени фермерски деца. Само от възрастни. Иначе няма да са достатъчно дълги и здрави. Обикновено е бедрена кост, но може и от раменна. По тази причина гледаме на погребенията да не присъстват чужди хора. Някои от най-зловещите слухове са тръгнали от случайни виждания на подобни събития… И не сме канибали, бъди сигурна!
— Всъщност не съм чувала такова нещо.
— Е, ако обикаляш достатъчно, ще чуеш.
Беше виждала как се колят крави и прасета. Внезапно си представи дългите крака на Даг. „Не“.
— Не е много приятно, но се прави с уважение и съответната церемония, защото знаем, че може да дойде и нашият ред. Не всички даряват костите си, нямаме нужда чак от толкова, а и някои не са подходящи. Твърде млади, твърде стари, тънки и чупливи. Мисля да даря моите, ако умра достатъчно млад.
Тази мисъл предизвика в корема й странна буца, която нямаше нищо общо със спазмите.
— О.
— Но това е само тялото на ножа, първата половина от създаването. Другата половина, която му позволява да споделя смъртта със злината, е зареждането. — Бързата, успокояваща усмивка не стигна до очите му. — Зареждаме го със смърт. Дарена смърт, от някой от нашите. При изработката ножът се свързва към този, който ще го зареди, така че са доста лични.
Фаун се надигна с растящо безпокойство.
— Продължавай.
— Когато Езерняк, който е решил да дари смъртта си, усети, че е близо, да речем, е смъртно ранен или умира по естествени причини, някой от роднините или приятелите му забива ножа в сърцето му.
— Но…
— Да, така умира. Но точно в това е целият смисъл.
— Значи душите на хората преминават в тези ножове?
— Не душите! Знаех си, че ще попиташ това. — Той приглади косата си с ръка. — Поредният фермерски слух. Само неприятности… Дори нашият усет не ни казва къде отива душата, когато умреш. Но със сигурност не е в ножовете. Просто тяхната умираща същност. Тяхната смъртност. Според Езерняците боговете имат… е, всъщност няма значение.
Виж, този слух го беше чувала.
— Според хората вие не вярвате в богове.
— Напротив, Малка искрице. Тъкмо обратното. Но сега не говорим за това. Този нож — той посочи онзи със синята дръжка — е мой, свързан с мен. Накарах да го изработят специално. Костта ми е дарена от една жена, Каунео, която загина при особено тежко сражение със злина на северозапад от Мъртвото езеро. Преди двадесет години. Бяхме изтървали да я забележим и бе пораснала твърде много. В пустошта няма много хора, но тя бе открила вълци и… така. Другият нож, който използва вчера, беше зареден от нея. Нейната смърт беше вътре. Костта беше от чичо й. Не съм го виждал никога, но е бил легендарен патрулен по онези земи. Сигурно не си имала време да забележиш, но името и проклятието му бяха изписани на острието.