— Проклятие ли? — Фаун поклати глава.
— Неговият избор какво да бъде изписано на костта. Можеш да накараш майсторите да напишат посланието ти. Някои хора оставят любовни бележки. Или пък наистина лоши шеги. От тях зависи. Една страна за донора на костта и една за донора на смъртта, която се изписва след зареждането. Стига да има възможност.
Фаун си представи как острието, което бе използвала, се забива бавно в сърцето на някоя жена, като Мари да речем… Кой ли го бе направил? Даг? Двадесет години й се виждаха твърде много време. Нима наистина беше четиридесетгодишен?
— Смъртите, които споделяме със злините — каза Даг тихо, — са нашите собствени и ничии други.
— Защо? — попита потресено Фаун.
— Защото само така става. По този начин. Защото ние можем, а другите не. Защото това е нашето наследство. Защото ако не убием някоя злина, тя ще продължи да расте. Ще расте. И ще става по-силна и по-умна, и по-трудна за убиване. И ако някой ден не успеем да се справим с някоя, ще расте, докато целият свят не се превърне в пустиня, и накрая и тя ще умре. Искрице, когато вчера казах, че спаси света, не се шегувах. Тази злина можеше да е въпросната.
Фаун притисна завивките към гърдите си, мъчеше се да възприеме чутото. Ако не беше видяла злината отблизо — все още усещаше миризмата от противния дъх с ноздрите си, — може би нямаше да го разбере напълно. „Всъщност все още не разбирам. Но определено му вярвам“.
— Остава ни само да се надяваме — въздъхна Даг, — че злините ще свършат преди Езерняците.
Притисна торбичката с лявата си ръка и извади ножа със синята дръжка. Повъртя го малко, след което се съсредоточи, допря го до устните си и затвори очи. Челото му се сбърчи. Накрая остави ножа по средата между себе си и Фаун и въздъхна:
— С което стигаме до вчера.
— Този го забих в бедрото на злината — каза Фаун, — но нищо не стана.
— Не. Нещо е станало, защото този нож не беше зареден, а сега е.
Фаун се смая.
— Дали е изсмукал нейната смъртност? Или безсмъртност? Не, в това няма смисъл.
— Не. Ето какво мисля. — Той погледна изпод присвитите си вежди. — Не съм съвсем сигурен и трябва да поговоря с други хора, но ето какво мисля. Злината е откраднала същността на твоето бебе, а ножът я е прибрал обратно. Не душата. Недей да си представяш пак пленени души. Просто нейната смъртност. Смърт без раждане, което е странно.
Фаун раздвижи устни, но не можа да каже нищо.
— И стигаме до следното — продължи той. — Този нож принадлежи на мен, защото Каунео ми завеща костта си. Но по нашите правила зареждането, неговата смъртност, принадлежи на теб, защото ти си най-близкият роднина. Защото нероденото ти дете няма как да изрази волята си. Тук става още по-заплетено, защото никой няма право да дарява зареждане, докато не развие достатъчно същността си, което става някъде на четиринадесет-петнадесет години. Още повече че това беше фермерско дете. Освен това теоретично единствено моята смърт трябваше да зареди този нож. Това е… истинска бъркотия.
Въпреки помятането Фаун беше благодарна, че всички тежки решения са останали зад нея. Мисълта беше едновременно успокояваща и тъжна. Явно не беше така.
— Можеш ли да го използваш, за да убиеш друга злина? Поне да излезе нещо добро от тези тъжни събития?
— Първо искам да го занеса на най-добрия майстор в нашия лагер. Да видим какво ще каже той. Аз съм обикновен патрулен. Нямам знания в тази област. Този странен нож може да има необикновени свойства. Или въобще да не работи, а както видя, когато си близо до злината, хич не е хубаво оръжията ти да не действат.
— Какво ще правим? Какво можем да направим?
Той кимна твърдо.
— От една страна, можем да го счупим.
— Но това ще е похабяване…
— На двете жертви ли? Да. И на мен не ми се иска. Но само кажи, Искрице, и ще го счупя веднага и всичко ще свърши. — Той хвана дръжката, а очите му потърсиха нейните.
Тя затаи дъх.
— Не. Не го прави. Поне засега. — „От друга страна, няма друга страна“. Зачуди се дали чувството му за хумор е достатъчно черно, за да му хрумне същото. Имаше подобни подозрения.
Тя преглътна и продължи: