— Нима твоите хора ще се интересуват какво мисли някакво фермерско момиче?
— В този случай да. — Той раздвижи рамена, сякаш го боляха. — Ако нямаш нищо против, първо ще говоря с Мари, водачката на патрула. Да видим какво знае тя. А после пак ще помислим.
— Разбира се. — „Той наистина мисли, че и аз ще имам думата“.
— Ще съм ти много задължен, ако ти се грижиш за него дотогава.
— Добре.
Даг кимна и й подаде торбичката, за да може да прибере ножа, а той стана и се протегна, гърбът му изпука. Фаун се облегна на дюшека и погледна ножа по-отблизо. На костта имаше гравиран надпис: „Даг. Моето сърце е с твоето. До края. Каунео.“
И разбра, че жената е измислила надписа, преди да умре. Представи си я в Езерняшките шатри, висока и красива, като другите жени от патрула. С дълги бедра, които един ден щяха да носят тези думи. Дали си бе представяла ножа от нейната кост? И как Даг ще го използва някой ден — за собственото си сърце? Във всички случаи не си бе представяла хилавото фермерско девойче, което ще се намеси в цялата бъркотия. Почти цял живот по-късно, или поне този на Фаун де.
Тя смръщи вежди и прибра споделящия нож в ножницата му.
6.
Следобед Фаун отново задряма. „Чудесно, нека да се възстанови от загубата на кръв“. Даг имаше достатъчно опит и можеше да прецени какво количество е изтекло според петната по парцалите. Като сметна, че тя е два пъти по-лека от другите ранени, за които се бе грижил, беше много благодарен, когато кръвоизливът намаля съвсем.
Отиде да оправи оградата на пасбището и остави кобилата да пасе кротко там. Когато се върна, завари Фаун будна и облегната на стената. Беше тъжна и притихнала, ровеше с пръсти оплетените си къдрици.
Вдигна поглед към него.
— Да имаш гребен?
Той прокара пръсти през косата си.
— Толкова ли съм чорлав?
Усмивката й беше твърде кратка за неговия вкус, но пък и шегата не беше особено добра.
— Не за теб. За мен. Обикновено ходя с вързана коса, иначе става ужасна. Като сега.
— Имам в дисагите — отвърна той кисело. — Поне така мисля. Винаги пада най-отдолу. Не съм го мяркал от месец.
— Вярвам ти. — Очите й проблеснаха за момент, после отново помръкнаха. — Защо нямаш дълга коса като останалите от патрула?
Даг сви рамене.
— Има много неща, които мога да правя с една ръка. Ресането не е от тях.
— Не може ли някой да ти помага?
— Няма как, когато действам сам. Освен това имам нужда от предостатъчно други услуги.
Тя го погледна объркано.
— Така ли?
Даг примигна. Дали беше така? Зачуди се дали желанието му непрекъснато да се доказва, откакто бе осакатял, може да бъде преодоляно. „Старите навици умират трудно“.
— Може би не. Ще видя дали няма някъде из къщата. — После добави през рамо: — Ти си легни.
Фаун направи гримаса, но се отпусна на дюшека.
Даг намери гребен в един от шкафовете на втория етаж и се върна в кухнята. Гребенът беше с липсващи зъбци, като ченето на старец, но след като го пробва на себе си, установи, че работи. Фаун отново бе поседнала и беше махнала топлия камък — пореден добър знак.
— Хващай, Искрице. — Даг подхвърли гребена, но тя изненадано сви ръка и не можа да го улови.
— Защо ми извика: „Виж!“, когато ми хвърли ножовете? — попита тя любопитно.
„Съобразителна е“.
— Стар патрулен трик. За жените и някои други, които твърдят, че не могат да хващат неща. Обикновено не успяват, защото се мъчат твърде упорито. А ръката би следвала окото, ако съзнанието не я спъва. Ако им подвикна да хванат топката, те ще я изпуснат, защото виждат това в главата си. Ако им кажа да броят завъртанията, накрая ще се озове в ръцете им, без да осъзнаят. После си мислят, че правя чудеса. — Даг се ухили и тя му отвърна със срамежлива усмивка. — Не знаех дали си играла игри с хвърляне с братята си, затова реших да действам на сигурно. И без това имахме само един шанс.
Усмивката й премина в гримаса.
— Тяхната игра се състоеше в това да ме хвърлят в езерцето. През зимата никак не беше забавно. — Погледна любопитно гребена и го прокара през една от къдриците си.
Косата й беше като черна коприна и Даг неволно се замисли колко ли нежна е на пипане. Още една причина да иска да има две ръце. Миризмата от близостта им през нощта се върна. Май щеше да е по-добре пак да нагледа кобилата.
В късния следобед Фаун се оплака за пръв път, че й е горещо, и Даг го прие за поредния добър знак. Нагласи й седалка на сенчестата веранда и й позволи да отиде дотам. Фаун се облегна на стената на къщата и загледа местността. Зелените поля и по-тъмните гори изглеждаха измамно спокойни, кобилата пасеше в далечния край на пасището. Изгорялата сграда бе спряла да дими. Дрехите им бяха прострени на стобора и Фаун се зачуди кога е намерил време да ги изпере. Даг се настани вляво от нея, опъна краката си и въздъхна, наслаждаваше се на хладния ветрец.