— Братята понякога са такива — съгласи се той и добави по-предпазливо: — Значи сега можеш да се прибереш? След като вече няма… — щеше да каже „бебе“, но в последния момент го промени, — усложнения.
— Предполагам.
— Чакай. Ти въобще остави ли им някакво писмо, или направо изчезна?
— Общо взето изчезнах. Не съм им писала, но ще видят, че съм взела разни неща, стига да се огледат.
— Няма ли да се притеснят? Може да решат, че си ранена. Или мъртва. Че някой те е отвлякъл. И кой знае още какво. Няма ли Съни да признае и да им помогне в търсенето?
Фаун колебливо сбърчи нос.
— Едва ли. — Не и Съни. Но сега, когато бебето го нямаше, започваше да изпитва вина за бъркотията, която бе оставила в Уест Блу.
— Искрице, сигурно те търсят. Аз със сигурност щях да те търся, ако бях твой… — Пропусна последната дума, каквато и да беше тя. Сякаш я преглътна набързо, без да е сигурен за вкуса.
— Не знам — отвърна Фаун неспокойно. — Може би ако сега се върна, Съни Тъпия ще реши, че съм го мамила. За да му докопам фермата.
— Пука ли ти какво мисли? В сравнение с тревогите на семейството ти?
Тя се изгърби.
— Преди ми пукаше. Тогава ми се струваше… очарователен. Красив… — Всъщност лицето на Съни беше твърде обло, а погледът мътен. — Беше висок… — Не толкова. Някъде колкото братята й, но щеше да стига до брадичката на Даг. — Имаше хубав кон. — Поне така й се струваше, преди да види дългокраките жребци на патрула. Съни се перчеше с коня си, сякаш беше някакъв звяр, невероятно труден за обяздване. Патрулните яздеха с такава грациозност, че въобще не ти правеха впечатление. — Странно. Колкото по се отдалечавам от него, толкова повече ми се струва, че някак се смалява.
Даг се усмихна кротко.
— Не се смалява. Просто ти порастваш, Искрице. Виждал съм го при новобранците. Те порастват бързо. Особено в напечени ситуации, когато алтернативата е да загинат. Но трябва време да привикнеш, както когато пораснеш с петнадесет сантиметра за една година и всичко ти омалява.
Явно примерът беше от собственото му минало.
— Точно това исках. Да порасна, да съм истинска, значима.
— Успя. Горе-долу.
— Да — прошепна тя и най-накрая бентът се отприщи. — Само че боли.
— Да — отвърна той простичко, прегърна я и я притисна към себе си, защото въпреки че откакто се бяха срещнали, не бе проронила и сълза, сега ридаеше.
Докато тя се притискаше в гърдите му и плачеше, Даг гледаше главата й. Дори сега се опитваше да сподави риданията си и подсмърчаше. Беше убеден, че Фаун трябва да се освободи от напрежението. Ако трябваше да го изрази с думи, щеше да каже, че пукнатините в нейната същност стават все по-светли, колкото по си отива мъката й, но тя едва ли щеше да го разбере. Мъка и гняв. Духът й сякаш беше наранен още преди злината да унищожи детето.
Щеше да я остави да изплаче всичко, но в един момент се притесни, защото тя се хвана за корема — знак, че физическата болка се връща.
— Шшт — прошепна той и я прегърна по-силно. — Нали не искаш пак да ти стане зле? Какво ще кажеш за нов горещ камък?
Фаун стисна ръкава му.
— Не. — Вдигна за момент пребледнялото си лице. — Топло ми е.
— Добре.
Но стресът не бе напуснал тялото й.
Даг се чудеше дали внезапното бягство от семейството й не е по-грубо, отколкото изглеждаше, или пък не му е разказала всичко. Но пък той произхождаше от общество, където всички се грижеха един за друг, по двойки, по патрули, по отряди и лагери. „Аз със сигурност щях да те търся, ако бях твой…“ Езикът му се бе поколебал между две еднакво притесняващи възможности: баща или любовник. „Престани. Ти не си нито едно от двете, старче“. Но пък беше единственият до нея сега.
Наведе устни към къдриците й и прошепна нежно:
— Мисли за нещо красиво и безсмислено.
Тя вдигна лице и подсмръкна объркано.
— Какво?
— По света има много безсмислени неща, но не всички са тъжни. Понякога е полезно да си ги припомниш. Всички се сещат за някаква светлина, дори когато мракът ги притиска. Нещо — той потърси думи, с които да й обясни, — което останалите мислят за тъпо, но ти знаеш, че е прекрасно.
Фаун остана неподвижна и Даг реши, че ще трябва да измисли друго обяснение или да зареже темата.
— Млечна трева.
— Млечна трева? — Той я прегърна окуражително, за да не сбърка реакцията му с възражение.
— Да, млечна трева. Това е бурен, който трябва да плевим от реколтата. Мисля, че миризмата на цветовете му е много по-добра от розите, които отглежда леля ми. По-сладка от люляк. Никой не мисли, че цветовете му са красиви, но те са, стига да ги погледнеш от достатъчно близо. Розови и преплетени, като шепа разтрошени звезди. А миризмата направо те унася… — Тя освободи малко от болката си, като си представи картината. — През зимата се свиват и стават грозни, но ако ги отвориш, отвътре имат прекрасна коприна. Вътре живеят млечни бръмбари. Те не са вредни. Не хапят и не ядат нищо друго. Имат тъмнооранжеви крила с черно по края и лъскави черни крачета… Когато пълзят по ръката ти, те е гъдел. Едно време отглеждах няколко в една кутия. Събирах им семена от млечна трева и им давах да пият от мокър парцал. — Устните й се свиха отново. — А после братята ми намериха кутията и мама ме накара да я изхвърля. Беше посред зима.