Даг потърка наболата си брада.
— Предполагам, че Мари и Чато са смятали, че този лагер е леговището. Вероятно са проследили дирите от бандитския лагер, който нападнахме по-миналата вечер. Това обяснява какво са правили през целия ден. Както и през нощта най-вероятно.
— Да — обади се едрият мъж. — Вашите и нашите се прибираха към Гласфордж дори тази сутрин.
Фермерската жена се смъкна от коня и огледа къщата, Даг и особено Фаун. Вероятно това беше жената, която останалите наричаха Пети. Според сивите косми в косата вероятно бе на възрастта на съпруга си, но за разлика от него беше доста тънка и жилава, въпреки уморения си вид. Тя пристъпи напред.
— Каква е тази кръв в коритото до кладенеца?
Даг й кимна учтиво.
— Повечето е на госпожица Соу… Блуфийлд, госпожо. Съжалявам, че ви оцапахме чаршафите. От време на време им хвърлях по някое ведро. Ще се постарая да ги почистя, преди да си тръгнем.
„Ние“, а не „аз“, помисли си Фаун с някакво успокоение.
— Повечето? — Жената наклони глава и изсумтя. — Къде е ранена?
— Това ще ви обясни тя, госпожо.
Лицето й за миг остана безизразно. Очите й пробягаха по Фаун и се върнаха на празния му ръкав.
— Наистина ли убихте тварта, която причиняваше всичко това?
Даг се поколеба за момент и отговори точно, но без детайли.
— Да.
— В такъв случай не се тревожете за прането ми — изсумтя жената.
След това се обърна към мъжете:
— Какво се мотаете и говорите толкова? Имаме много работа, докато се мръкне. Хорс, иди да издоиш кравите, ако все още дават мляко. Саса, виж дали са останали дърва за огнището и ако трябва, нацепи. Джей, почни да отделяш мебелите, които имат нужда от по-сериозна поправка. Тад, помогни на дядо ти с конете и после ела да разтребваме къщата. Хайде, докато е още светло!
Мъжете се пръснаха да изпълняват заръките й.
— Глинените не са открили склада с храната — каза Фаун и понечи да се изправи. Внезапно й се зави свят. Пред очите й заиграха сенки и тя почти не усети как я хванаха и я вкараха вътре къде с ходене, къде с носене. Примигна да проясни погледа си и видя, че отново лежи на дюшека, а над нея са се надвесили две лица. Жената я гледаше с притеснение и загриженост, а Даг с притеснение и… нежност? Тя примигна още няколко пъти.
— Лежи, Искрице — каза той. — Трябваше да лежиш. — Отмести запотената коса от очите й.
— Какво е станало с теб, момиче? — попита Пети.
— Не съм момиче — простена Фаун. — На двадесет съм.
— Глинените я нараниха вчера. — Даг я погледна напрегнато, сякаш търсеше разрешение да продължи, и тя кимна одобрително. — Пометна във втория месец. Кървеше доста силно, но започна да намалява. Искаше ми се някоя от жените от патрула да е тук. Вие разбирате ли от акушерство, госпожо?
— Малко. Щом е кървяла, правилно си я държал легнала.
— Как разбирате дали тя… дали една жена ще се оправи след такова нещо?
— Ако кървенето спре до пет дни и няма треска, почти сигурно ще се оправи. В най-лошия случай десет дни. При двумесечна бременност шансовете са по-добри. При три месеца вече става опасно.
— Пет дни — повтори той, сякаш искаше да го запомни. — Така, значи все още сме добре. Треска…? — Поклати глава и стана, защото бе видял къде гледа жената. Извини се, взе приставката за ръката си от масата и я сложи на ръба на дюшека.
— А теб какво те е сполетяло? — попита Пети.
— Доста нещо през годините — отвърна Даг уклончиво. — Мисля да отведа госпожица Блуфийлд в Гласфордж, ако патрулът ми не ни открие до утре. Трябва да докладвам. Ще се намери ли някаква каруца?
Фермерката кимна.
— По-късно. Момичетата трябва да се върнат утре. — Другите жени и деца от семейство Хорсфорд бяха останали при съпругата на Саса, докато мъжете не се уверят, че фермата е безопасна.
— А дали ще правят второ пътуване?
— Възможно е. Зависи. — Тя се почеса по тила и огледа стотиците неща, които се нуждаеха от вниманието й, а тя имаше сили само за десетина. Поне така предполагаше Фаун.
— Как да ви помогна, госпожо? — попита Даг.
Тя го погледна, сякаш изненадана от предложението.
— Още не знам. Всичко е надолу с главата. Просто… изчакай малко.
И тръгна на обиколка из разнебитената къща.
— Няма да се успокои, докато не разтреби — прошепна Фаун.
— Усетих. — Той се наведе и вдигна торбичката с ножовете, която лежеше до дюшека. Чак сега Фаун осъзна колко внимателно бе избягвал да гледа към нея, докато фермерката бе в стаята. — Можеш ли да ги скриеш някъде?