— Моля?
— Имаш ли представа какво й причиняваш? Като стоиш тук и се усмихваш? Предполагам, че нямаш.
Предпазливостта на Даг премина в объркване. Беше забелязал, че жената е наблюдателна, но не предполагаше, че ще предизвика притеснения.
— Мисля й само доброто.
— Сигурно. — Тя се намръщи още повече. — Едно време имах един братовчед.
Даг наклони глава, разкъсван между любопитството и предчувствието, че не иска да чува края на тази история.
— Млад и добър, и красавец. Работеше като коняр в онзи хотел в Гласфордж, където винаги отсядат патрулите. Веднъж с един патрул дойде младо момиче. Много красиво, високо. И го хареса, или поне той така мислеше.
— Водачите на патрули се опитват да не допускат подобни връзки.
— И аз така разбрах. За съжаление не успяха. И значи той се влюби до уши в момичето. Цяла година чака патрулът й да се върне. И той се върна. И тя отново беше добра с него.
Даг мълчеше. Хич не му беше приятно.
— На третата година патрулът дойде, но нея я нямаше. Оказа се, че се е прибрала при нейните хора на запад.
— Това е обичайна практика при трениране на новобранците. Изпращаме ги по другите лагери за един-два сезона. Учат се на други методи и завързват приятелства. Така, ако се наложи да комбинираме сили, е по-лесно, понеже се знаят маршрутите и териториите. Тези, които се обучават за водачи, се пращат из всичките седем провинции. За тях казваме, че са обиколили езерото.
— Ти обикалял ли си го?
— Два пъти — призна той.
— Хм. — Тя поклати глава и продължи: — И значи той тръгна след нея с намерението да се присъедини към вас.
— А! — възкликна Даг. — Това няма как да стане. Не е въпрос на гордост или зъл умисъл, просто ние имаме умения и методи, които не можем да споделим.
— Искаш да кажеш, не е само въпрос на гордост и зъл умисъл — поправи го жената.
Даг сви рамене. „Не е твоя работа. Не се меси, старче“.
— Най-накрая я открил. Но както каза и ти, Езерняците не го приели. Върна се с подвита опашка след половин година. Не искаше да поглежда другите момичета. Пропи се. Сякаш, щом не можеше да обича нея, не можеше да обича никого.
— За това не е нужно да си фермер, госпожо — отвърна Даг хладно.
— Може и така да е. Така и не можа да уседне. Накрая си намери работа като салджия на река Грейс. След няколко сезона чухме, че паднал от сала и се удавил. Не мисля, че е било нарочно; казаха, че бил пиян и тръгнал да пикае през борда. Просто е бил невнимателен, но по начин, който не се случва на другите хора.
Даг помисли, че може би и неговият проблем е подобен. Никога не беше достатъчно невнимателен. Ако беше на двадесет, а не на тридесет и пет, когато го погълна тъмнината, нещата можеха да се развият и другояче…
— Така и не чухме повече за онова момиче. За нея той е бил просто моментно увлечение. А за него тя беше всичко на света.
Даг все така мълчеше.
Тя пое дъх и продължи:
— Така че ако си мислиш, че е забавно да накараш това момиче да се влюби в теб, скоро няма да е така. Не знам как е при теб, но за нея няма да има бъдеще. Твоите хора ще се погрижат за това, ако не го направят нейните. Ти го знаеш, аз го знам — но не и тя.
— Госпожо, мисля, че си въобразявате разни неща. — Може би доста очевидни неща, след като тя не знаеше как споделящият нож свързва здраво Даг и Фаун, поне засега. Но той въобще нямаше намерение да се обяснява на тази изтощена и изнервена жена.
— Знам какво виждам. Не ми е за първи път.
— Та аз я познавам едва от ден!
— Така ли? А какво ще стане след седмица? Предполагам, че ще е като горски пожар. — Тя изсумтя сърдито. — Знам само, че когато нашите хора се влюбят в някой от вашите, накрая умират или им се иска да са мъртви.
Даг отпусна челюсти и й кимна леко.
— Госпожо, накрая всички хора умират. Или им се иска.
Тя само поклати глава и стисна устни.
— Лека нощ. — Той докосна с ръка слепоочието си и отиде да измъкне дюшека от съседната стая на верандата. Реши, че ако сутринта Малката искрица е в състояние да пътува, ще напуснат това място колкото се може по-бързо.
8.
За съжаление на Даг през тази нощ не се появи никой от патрула, а по някое време дъждът го накара да се прибере в кухнята. Успя да види Фаун чак на другата сутрин на закуска. Двамата вече носеха собствените си дрехи, по които имаше само съвсем леки петна. Тя изглеждаше почти добре в синята си рокля, макар и да беше бледа. Клепачите и върховете на пръстите й не бяха толкова розови, колкото му се искаше, и все още й прилошаваше, ако се надигнеше рязко. Поне нямаше признаци на треска.
Даг тъкмо я караше да яде и да пие повече мляко, когато Тад нахлу задъхано през вратата.