— Мамо! Тате! Един от глинените тормози овцете на пасището!
Даг издиша тревожно, а тримата мъже около масата скочиха да търсят превърнатите в оръжия инструменти. Даг разхлаби бойния си нож и излезе на верандата. Фаун и фермерската жена го последваха разтревожено. Пети беше помъкнала внушителен кухненски нож.
В отсрещния край на пасището гол мъж се беше нахвърлил върху една овца и се мъчеше да й прегризе гърлото. Животното подскочи и се отърва от нападателя. Глиненият падна лошо, сякаш не знаеше как да използва ръцете си. Надигна се и направи нов скок към избраната плячка. Останалите овце се дръпнаха настрани, после се обърнаха да гледат.
— Тормози ли? — прошепна Даг. — Направо ги ужасява. Този глинен сигурно е направен от куче или вълк. Ето, иска да се движи като вълк, но не успява. Не може да използва ръцете си като човек, нито челюстите си като вълк. Иска да й разкъса гърлото, но само си пълни устата с вълна. Гадост!
Поклати съжалително глава и тръгна бързо към пасището. Зад него Пети въздъхна, а Фаун ахна.
Даг заобиколи, така че да застане между глинения и гората, и прескочи оградата. Протегна дясната си ръка и изпъна рамена, след което измъкна ножа си. Сутрешният въздух беше натежал от влага. Розовото небе на хоризонта постепенно преминаваше в тюркоаз. Тревата беше мокра от нощния дъжд, капките сияеха като разпръснато сребро, земята под краката му леко жвакаше. Той се насочи към глинения. Съществото беше мръсно, с разчорлена коса, миришеше на гнило. Плътта му вече губеше цвета си, кожата беше подпухнала и жълтеникава. Устните му се извиха, щом усети Даг, и то замръзна, колебаеше се между бягство и нападение.
„Хайде, скочи ми, тромав кошмар. Спести ми гонитбата“.
— Ела. — Даг приклекна и разпери ръце. — Да прекратим това. Обещавам ти, че всичко ще свърши.
Съществото се наведе напред и скочи към Даг. Главата му се изви в жалък опит да достигне гърлото на патрулния. Даг блокира една от ноктестите ръце с левия си лакът, извъртя се и замахна силно.
Отскочи встрани от бликналата от гърлото на съществото кръв, за да си спести ново пране. Глиненият направи три крачки и рухна на влажната земя. Даг го заобиколи предпазливо, но нямаше нужда от втори удар. Съществото потрепери и замря с полуотворени очи. Снопът вълна в устата му спря да мърда. „Липсващи богове, наистина грозна гледка“. Но пък работата бе добре свършена. Той обърса острието в тревата и реши да поиска парцал от фермерката.
Изправи се и видя тримата мъже, които го зяпаха опулено. Тад прескочи оградата, но баща му викна:
— Казах ти да не се приближаваш!
— Мъртъв е, тате! — Тад погледна Даг с грейнало лице. — Просто се приближи и го смъкна с един удар!
Последният глинен, който бяха видели тези хора, бе все още подчинен на волята на създателя си и бе интелигентен и смъртоносен. Не като това объркано животно, затворено в странно тяло. Даг не мислеше да обяснява тия неща на фермерите. По-добре да бъдеха предпазливи с глинените.
— Такава ми е работата. — Устните му се извиха в мрачна усмивка. — На вас оставям да го погребете. — Фермерите се събраха около трупа и почнаха да го мушкат с инструментите си. Даг тръгна към къщата.
Повечето животни се бяха дръпнали в другия край на пасището, далеч от нападателя. Кобилата вдигна глава, когато я приближи. Даг избърса ножа си в нея и го прибра, после я почеса по главата и тя въздъхна доволно. В спомените му се върна снощното сърдито предложение на фермерката да я вземе и да се махне. Изкушаваща идея.
„Но няма да тръгна сам“.
Прескочи оградата и тръгна към верандата. Фаун го гледаше също толкова възхитено, колкото и Тад, но с повече разбиране. Фермерката стоеше със скръстени ръце, разкъсвана между благодарността и неодобрението.
Даг се почувства уморен от тези недоверчиви хора. Липсваше му патрулът — въпреки всичките му недостатъци. А може би и точно заради тях.
— Хей, Искрице. Исках да изчакам каруцата и да те откарам с нея до Гласфордж, но размислих. Можем да яздим двамата, както оня ден, и няма да ти е по-неудобно.
— Даже ще ми е по-добре. — Лицето й светна. — По този път зъбите ми ще изпадат, ако се возя в каруца.
— Дори да яздим бавно, след три часа ще сме в града. Нали няма да те преумори?
— Искаш да тръгнем още сега ли? Отивам да си взема нещата. Ей сега идвам!
— Ще ми прибереш ли приставката за ръката? Заедно с другите неща. — „Приставката за ръката, торбичката с ножа и другата със счупените кости и разбитите мечти“. Всичко останало, с което бе пристигнал, бе на него.
Тя замълча, сякаш изброяваше същия инвентар, после кимна.