Двамата приличаха повече на патрулни — с кожени жакети и дълги коси, сплетени на украсени плитки. Мъжът беше по-насинен и от Фаун, а превръзката на главата му не скриваше сериозните драскотини. Подпираше се на дървен бастун. Жената беше с превързана ръка, която висеше на врата й. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но очите им имаха нормален кафяв цвят.
— Даг Редуинг Хикори? — попита жената изненадано.
Даг докосна челото си с ръка.
— Да. Вие от патрула на Чато Лог Холоу ли сте?
Въпреки очевидните си наранявания двамата застанаха мирно.
— Да, сър! — извика мъжът, а жената се обърна към конярчето.
— Момче, прибери коня на патрулния!
Момчето подскочи с ококорени очи и хвана въжето на кобилата. Даг слезе на земята и се обърна към Фаун:
— Да не си посмяла да скочиш! — Тя кимна и послушно се смъкна в обятията му: получи нещо като прегръдка, докато той я пускаше на земята. Потисна желанието си да зарови глава в гърдите му и да остане така, да речем, за седмица. Той се обърна към двамата Езерняци, но лявата му ръка остана зад гърба й, като сигурна опора.
— Къде са другите?
Мъжът се усмихна, после се намръщи и потри челюстта си.
— Повечето са навън и те търсят.
— Опасявах се от това.
— Аха — добави жената. — Хората от твоя патрул казаха, че си жилав като котка, и хукнаха да те търсят почти без да ядат и да спят. Явно любителите на котки са били прави. Горе има един, Соун се казва, който примира за теб. Всеки път ни пита за новини.
Даг въздъхна облекчено.
— Вие ли се грижите за ранените?
— Да — отвърна мъжът.
— Колко са на легло?
— Само двама. Вашият Соун и нашата Риила. Счупи си крака, понеже един глинен подплаши коня й.
— Лошо ли е счупен?
— Ще се оправи.
— Това е важното — каза Даг.
— Не знам колко си уморен, но ще е добре да се качиш при Соун. Мисля, че ще се успокои, като те види.
— Разбира се.
— Ами… — Жената погледна Фаун и се обърна въпросително към Даг.
— Това е госпожица Фаун Блуфийлд.
Фаун направи лек реверанс.
— Тя… — почна мъжът колебливо.
— Тя е с мен. — Тонът на Даг не позволи повече въпроси и двамата патрулни ги поведоха навътре.
Минаха през антрето, в което имаше голям дървен тезгях и врати към общи помещения, и се качиха по стълбище с полиран парапет. На втория етаж имаше коридор с врати от двете страни и прозорец в дъното.
— Днес партньорът ти е по-добре, но продължава да твърди, че направо си го възкресил — каза мъжът през рамо.
— Не беше мъртъв.
Мъжът се обърна към жената.
— Казах ти.
— Просто сърцето му беше спряло и не дишаше.
Фаун примигна учудено. За нейна изненада и двамата патрулни реагираха така.
— Ама… — Мъжът спря пред врата с месингов номер 6. — Учили са ни, че е твърде рисковано да се слива същност със смъртно ранен и че болката не може да се блокира достатъчно бързо.
— Така е — съгласи се Даг. — Наложи се да вляза и изляза бързо.
— О! — възкликна жената.
— Не болеше ли? — попита мъжът.
Даг го изгледа бавно, с един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода. Изчака достатъчно дълго, за да може онзи да се притесни, и кимна към вратата. Жената побърза да я отвори.
Даг влезе. Ако досега го бяха гледали с уважение, вече бяха направо изумени. Жената погледна Фаун въпросително, но не посмя да не я пусне в стаята.
Вътре имаше две легла с пухени дюшеци, метнати върху сламеници. Едното беше празно, макар че до него имаше екипировка и дисаги. На другото лежеше неизбежният висок млад мъж. Светлокафявата му коса бе разпиляна по възглавницата. Беше завит с чаршаф до кръста, гърдите му бяха стегнати с бинтове. Щом видя кой влиза, болката на лицето му се смени с радост.
— Даг! Успя значи! — Засмя се, след което направи гримаса и изстена. — Ох… Знаех си, че ще успееш!
При това твърдение жената вдигна вежди, но все пак се усмихна.
Даг пристъпи към леглото и заговори весело:
— Знам, че имаш поне шест счупени ребра. Нима е време за речи?
— Само една кратка — отвърна младежът и хвана ръката му. — Благодаря ти.
Даг присви вежди, но не почна да спори. Фаун веднага хареса младежа. Най-сетне някой оценяваше Даг. Соун я погледна някак отнесено и тя му се усмихна от сърце. Младежът примигна и също й се усмихна, но малко объркано.
Даг стисна ръката му и попита по-меко:
— Как си?
— Боли ме само когато се смея.
— Така ли? Не го казвай на никого.
Соун се засмя и отново се закашля.