— Ох! Ама че си проклет, Даг!
— Разбра ли какво имах предвид? Казаха ми, че не можеш да спиш, а аз отвърнах, че обикновено сутрин трябва да те будим с ритници. Пухените дюшеци да не са ти твърде меки? Да донеса няколко камъка, за да е като вкъщи?
Соун попипа превързаните си гърди и този път се въздържа от засмиване.
— Не. Искам само да ми разкажеш. Казват, че вчера открили коня ти, на няколко мили от леговището. Заедно с половината ти екипировка и лъка. Твоят лък. Не предполагах, че ще го зарежеш някъде. Имало двама мъртви глинени, купчина от нещо, за което Мари се кълне, че е злината, и кървава следа, която изчезвала. Какво трябваше да си помислим?
— Надявах се, че някой ще се сети, че съм се подслонил в близката ферма — отвърна Даг тъжно. — Почвам да подозирам, че вече не ме обичате.
— Има и още, нали? — попита проницателно Соун.
— Доста. Но първо е за ушите на Мари. — Даг погледна към Фаун.
Соун очевидно беше съгласен.
— Стига и на мен да разкажеш после.
— Някой ден. — Даг се поколеба, после продължи: — Намериха ли тялото на дървото?
Тримата го изгледаха объркано.
— Явно още не са — измърмори Даг.
— Какво ви казах? Видяхте ли? — извика Соун на останалите, след което се обърна към Даг. — Нека да е тия дни, нали?
— Когато успея. — Даг се обърна към другите двама. — Мари каза ли кога ще се върне?
Те поклатиха глави.
— Тръгна на зазоряване — отвърна жената.
— Соун, искаш ли още нещо? — попита мъжът.
— Получих каквото исках. Почини си.
— Точно това мисля да направя. — Мъжът седна на другото легло, с пъшкане си свали ботушите и вдигна вдървения си крак. — Ух.
Даг кимна за довиждане.
— Лек сън, Соун. И гледай да се събудиш поумнял.
Последва лек кикот и стон от болка. Даг изглеждаше като човек, който е получил добри вести в неочакван момент.
— Ще се оправиш.
Излязоха и жената внимателно затвори вратата.
— Това ли е Соун Овцата? — попита Фаун.
— Още си е агне. Ако оцелее достатъчно дълго, че да замени част от ентусиазма с акъл, ще стане добър патрулен. Все пак стигна до двадесет. Явно е късметлия. — Усмихна се. — Също като теб, Искрице.
От една отворена врата долетя слаб женски вик.
— Това е Риила — обади се жената. — Имате ли нужда от нещо друго, сър?
— Ще се оправя — отвърна Даг. — Познавам това място от години.
— Тогава, ако ме извините, ще ида да видя какво иска. — Тя им кимна и се отдалечи.
Докато слизаха по стълбите, Даг измърмори:
— Стига сте ми викали сър, палета такива. — Спря и за момент погледът му се отнесе.
— За какво се замисли? — попита Фаун нежно.
— Мисля… че щом леко ранените се грижат за лежащите, сме останали твърде малко. Патрулът на Мари е от шестнадесет, четири по четири. Трябва да сме двадесет, пет по пет. Чудя се колко ли са останали при Чато? — Въздъхна. — Хайде да си намерим нещо за ядене, Искрице.
Отведе я до едно малко помещение, в което смени дрехите си и се изми с вода от легена. После се върнаха в едно от общите помещения, пълно с маси, пейки и столове, празно в този час. След минута се появи прислужница с поднос с шунка, сирене, два вида хляб, сладкиш, ягоди, кана бира и още една с мляко. Издоено от кравите на хотела, както се похвали момичето. Фаун моментално добави към потенциалните работи „сервитьорка“ и „доячка“. С удоволствие забеляза, че Даг се храни с апетит и е по-спокоен от всякога.
Докато се опитваха да си пробутат последната ягода един на друг, Даг наклони глава и се усмихна. След секунда Фаун чу тропот на копита и суматоха на двора. След минута вратата се отвори с трясък и в трапезарията нахлу Мари, следвана от двама мъже. Спря пред тяхната маса с ръце на кръста и се втренчи в Даг.
— Ти!
Фаун никога не беше чувала толкова заплаха в една сричка.
Даг й подаде халбата си. Мари я вдигна и изпи половината на един дъх, без да откъсва очи от него. Другите двама се усмихваха широко.
— Момче, нима се опитваше да ме изплашиш до смърт? — настоя тя и стовари халбата с трясък на масата.
— Не. — Даг отново я напълни догоре. — Просто така се получи. Седни и си поеми дъх, лельо Мари.
— Няма да ми викаш лельо, докато ти се карам — отвърна тя, вече по-спокойно. Един от мъжете зад нея й подаде стол и тя седна. Личеше си, че е изтощена; нещо, което натъжи Даг.
Той се пресегна и стисна ръката й.
— Съжалявам за излишните притеснения. Соун каза, че сте открили коня и нещата ми вчера. Имах малко проблеми.
— Чух вече.
— О, значи най-сетне сте открили фермата на Хорсфорд?
— Преди два часа. Пробутаха ми невероятна история. — Тя изгледа Фаун и отново се намръщи на Даг.