Мари му кимна да продължи.
Даг описа със сух глас нападението на леговището.
— Закъснях. Злината вече бе взела детето.
— Отделно ли? — учуди се Мари.
— Така изглежда.
— Ха… — Мари поклати глава и погледна Фаун. — Извинявай. Съжалявам за загубата ти. Просто това е ново за мен. Знаем, че злините отвличат бременни жени, но те принципно не подбират. Много рядко намираме тела. Не знаех, че злината не взима двете същности едновременно.
— Не мисля, че щеше да ме пази дълго — отвърна Фаун. — Щеше да ми строши врата, докато забия правилния нож в нея.
Мари примигна, погледна ножа със синята дръжка и се обърна към Даг.
— Какво?!
Той подробно й обясни какво е направила Фаун. Говореше, сякаш се опитваше да я оправдае за нещо.
— Ножът не беше зареден. Знаеш за какво го пазех.
Мари кимна.
— Но сега е зареден. Мисля, че със смъртта на дъщерята на Искри… на госпожица Блуфийлд. Обаче не знам дали е извлякъл от злината само това. И дали въобще ще проработи като споделящ нож. Не знам почти нищо. Но — с позволението на госпожица Блуфийлд — бих искал да го разгледаш и ти.
— Даг, и аз не разбирам от изработване на ножове.
— Не, но си по-… Искам да чуя и чуждо мнение.
Мари се обърна към Фаун.
— Може ли?
— Естествено. Аз така или иначе не разбирам нищо.
Жената се наведе и вдигна костения нож. Повъртя го в ръцете си и накрая, както бе направил и Даг, затвори очи и го долепи до устните си. След това го остави и помълча за момент.
— Е, със сигурност е зареден.
— Това и аз го знам.
— И е някак странно чист. Нали й обясни, че ножовете не вземат душите?
— Да, това вече го уточнихме.
— Но различните ножове имат различно усещане. Някакво ехо от донорите. Може би защото всички живеем различно, но накрая умираме еднакво. Не знам. Аз съм патрулен, не съм учен. — Тя потропа с пръст по устните си. — Мисля, че трябва да го занесеш на майстор. Колкото се може по-опитен.
— Трябва да дойде и госпожица Блуфийлд. По право сега ножът е неин.
— В тази работа не трябва да се набъркват фермери.
Даг се намръщи.
— И какво да направя? Да й го отнема ли?
— Моля ви, обяснете ми! — намеси се Фаун. — Свикнала съм да не ми обръщат внимание, но точно в този случай…
— Покажи й твоите ножове, Мари — каза Даг предизвикателно.
Тя го погледна, после разкопча ризата си и извади двойна кожена торбичка, като тази на Даг, но от по-мека кожа. Извади двата ножа и ги сложи един до друг. Наистина бяха еднакви, само че единият имаше червена дръжка, а другият — кафява.
— Тези са истинска двойка, от костите на един донор — каза тя и погали червения. — Най-малкият ми син. Патрулираше от три години, близо до Спарфорд, и все обичаше рисковите задачи. — Докосна и кафявия. — Този е зареден. Палай, лелята на баща му, дари смъртта си. Беше корава жена и всички я обичахме. Естествено от безопасно разстояние, но мисля, че във всяко семейство има по една такава. — Червеният е незареден и е обвързан за мен. Нося си го непрекъснато.
— И какво би станало — попита сухо Даг, — ако някой се опита да ти ги отнеме?
— Ще развихря целия гняв на леля Палай. — Тя прибра ножовете и кимна към Фаун. — Но мисля, че за нея е по-различно.
— За мен е странно — намръщи се Фаун, загледана в ножа със синята дръжка. — Нямам щастливи спомени, които да уравновесяват тъжните. Но все пак са си мои. Не искам да бъдат похабени.
Мари вдигна ръце в жест на гневен неутралитет.
— Може ли да напусна патрула, за да проуча този въпрос? — попита Даг.
— Знаеш колко сме малко, но след като приключим с Гласфордж, не бих могла да ти откажа. Някога взимал ли си почивка? Въобще? Дори не си боледувал!
Даг помисли за момент.
— Когато умря баща ми. Преди единадесет години.
— Тогава не патрулирах. Ох! Подсети ме, когато приключим тук, стига да не излезе нещо друго.
Той кимна.
— И без това госпожица Блуфийлд не е готова за пътуване. По клепачите и ноктите й можеш да разбереш, че е изгубила много кръв. Поне няма треска обаче. Мари, моля те, можеш ли да я прегледаш? — И се пипна многозначително по корема.
— Да, да, Даг — въздъхна Мари.
Тя се изправи и махна към дисагите в ъгъла.
— Това са ти нещата. Добре, че глупавият ти кон не ги е разпилял из гората. Хайде, махай се.
— Но ти нали… аз… нали няма да я събличаш.
— Това е женска работа — каза тя твърдо.
Той взе багажа и приставката и тръгна към вратата.
— Искрице, ще ти намеря стая.
Фаун му се усмихна благодарно.
— Чудесно — отсече Мари. — Изчезвай.
На Фаун й се искаше да не изглежда толкова нервна от това, че остава сама с Мари. Водачката на патрула беше плашеща, но пък притежаваше прямотата на Даг. Каза й да седи мирно и прокара ръце по нея. След това я прегърна за няколко минути, сложила ръка на корема й. Фаун не можеше да усети дали прави нещо с усета си. Може би така се чувстваха глухите. Когато я пусна, изражението й бе хладно, но не неприветливо.